„Албанските реотани“ не са това, което бяха. През 2016 г. приходите от чуждестранни туристи в Албания достигат 1.5 милиарда евро, като през 2017 г. рекордната сума се очаква да бъде надхвърлена. Българите са последният балкански народ, за когото Албания продължава да бъде екзотична и непозната дестинация, основно заради насажданите стереотипи, и в никакъв случай поради географската отдалеченост на страната. Дели ни една държава – на юг Гърция, а на запад Македония.
За „страната на орлите“, както е известна в местния фолклор, сме ви разказвали неведнъж във връзка с българските общности в Албания. Сега ви предлагаме вместо етноложки поглед един многолик маршрут, който няма да срещнете в туристическите агенции. И понеже най-известното място за почивка през лятото в Албания е крайбрежният град Саранда, нашето пътуване ще започне оттам като опорна точка и ще обхване южните и югозападните части на страната.
Маршрутът Бутринт-Саранда-Гирокастра-Берат разкрива пластове от различни исторически епохи, свързани с влиянието на античната цивилизация, венецианците, Византия, Българското царство и Османската империя. Този район е част от списъка на ЮНЕСКО (UNESCO) за световно наследство.
Саранда е едно от главните пристанища на Албания в Йонийско море.
Името на града е свързано с Голямата базилика „Св. Четиридесет мъченици“ (гр. Άγιοι Σαράντα, алб. Sarandë), построена през VI в. на върха на планината. Легендата разказва, че след тежко корабоплаване 40 легионери акостират в Саранда. Римските войници попадат в плен на местното православно население, което ги принуждава да променят религията си. След отказ те са заплашени да бъдат съблечени голи и удавени в лодки, пълни със студена вода. В дните преди екзекуцията един от войниците умира и остават 39. За да бъде запазена хармоничната цялост на пожертването в името на Бог, легионерите убеждават един от слугите да се присъедини към тяхната жертвоготовност. Така и се случва. Базиликата е построен в чест на римските войници, обявени по-късно за светци от самата православна църква. Всъщност, историята на града отразява съдбата на цяла Албания през Средновековието.
Заради своята геополитическа позиция територията на страната попада периодично под набезите на Рим и Константинопол за надмощие в региона. Борбата за интереси на Великите сили е засвидетелствана в множеството средновековени културни паметници.
На хълма над града се намира и крепостта на кожухарите – „Лъкуръс“ (алб. Kalaja e Lëkurësit), откъдето се очертава цялостна гледка към кристалните води на Средиземноморието.
До Саранда има фериботна връзка до разположения наблизо гръцки остров Корфу. До морския град може да се стигне и през сухопътния пропускателен пункт „Сагяда“ (Sagiada) на гръцката граница и съответно „Кяф Ботa“ (алб. Qafë Botë) от албанска страна.
Античният град-музей Бутринт е част от списъка на ЮНЕСКО.
Той се намира на 30 км югоизточно от Саранда. Според римския поет Вергилий Бутрин (алб. Butrint) е новата Троя, основана от троянците след разселенията им от Мала Азия. Според албански и английски археолози през IV век преди Христа селището е укрепено и градът се превръща в светилище, свързано с култа към Бога на медицината Асклепий.
През средните векове Бутринт е под контрола на Византия и продължава да се развива като културен и геостратегически център. По-късно в продължение на четири века градът е владение на венецианците. Те изграждат стройна система от укрепителни стени и крепост в триъгълна форма, руини от които и днес могат да бъдат видени. Окончателното Бутрин пада в ръцете на османците при управлението на Сюлейман Великолепни. Венецианската крепост е реконструирана с цел защита от чужди нашественици по канала Вивар от Али паша Янински или както е познат в албанската историография Али паша Тепелена. Фамилното име е свързано с родното място на османския военачалник – село Бечищ (алб. Beçisht), район Тепелена (алб. Tepelenë). Градът със същото име се намира на 85 км на север от Саранда в посока Гирокастра.
Освен Националния парк „Бутринт“ с добре запазената си архитектура и историческа стойност, може да посетите близката пещера „Бутринт“. До нея се стига или по пътя Саранда-Бутринт или с лодка, която тръгва от града.
Сюри И Калтър е най-известният карстов извор в Албания.
Той се намира в долината между Саранда и „каменния“ град Гирокастра (на 25 км на север от Саранда). В превод означава Синьото око, а е наречен така заради овалната си форма и кристалните си води. Дълбочината му достига 45 метра. Сюри И Калтър (алб. Syri i kaltër) тече по продължението на река Бистрица, единствената в Албания, която не се влива в Адриатическо, а в Йонийско море.
Името на реката е със славянски произход и означава „бистър, чист“. Всъщност, доближавайки се до вътрешността на страната, все по-често започват да се срещат славянските топоними. Това се дължи на историческото съжителство на българи и албанци по тези територии.
Гирокастра е типичен пример за търговски град от османски стил.
Градът е разположен на 60 км северно от Саранда и е в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. Името му (алб. Gjirokastër) произхожда от гръцката дума за сребро и се вписва тематично в местната архитектура – сиво-бели калдъръмени улици и къщи-кули с каменни покривни плочи, които след дъжд блестят като сребро. В ранната историография се споменава и племето аргир, което е обитавало земите наоколо. Разбира се, този факт не променя значението на произхода на града.
Гирокастра се развива като важно административно звено. През XVI, когато е център на един от османските санджаци в Албания, градът процъфтява и се разширява извън крепостните стени. Днес там могат да се видят над 500 исторически сгради. Но най-впечатляваща остава архитектурата на къщите – израз на истинско каменоделско изкуство. Всяка от тях е построена изцяло от камък. Външните стени представляват наредени един върху друг каменни блокове, нарязани в квадратна форма, без да бъдат използвани кал, вар или хоросан. Неслучайно Гирокастра е известен като „каменния град“.
Освен с различните си исторически пластове в архитектурен аспект, Албания е любопитна страна и от културно-религиозна гледна точка. На нейната територия са съхранени едни от най-старите християнски паметници на Балканите. През Средновековието северните територии на Албания са под влиянието на Католическата църква, а южните – на Православната.
Приемането на исляма на един по-късен етап е свързано с асимилационната политика на Османската империя в Югоизточна Европа. Фактът обаче, че днес по-голям процент от албанците са мюсюлмани се дължи на важно историческо обстоятелство. За разлика от българите, албанците никога не са изповядвали обща държавна религия, която да ги консолидира като народ.
Албания се появява за първи път на политическата карта едва през 1912 г., когато немалка част от населението вече е приела исляма. Освободителната борба на албанците срещу Високата порта не започва с възстановяване на независима църква, а именно с утвърждаването на единен писмен албански език. Той е основният идентификационен белег за всички албанци по Балканите, говорещи на различни албански диалекти и пишещи на различни азбучни системи. И днес албанците нямат официална религия. Приблизително 70% от тях са мюсюлмани, 20% – католици и 10% са православни християни.
Берат е пряко свързан с влиянието на Българската православна църква.
Градът е разположен от двете страни на река Осъм. Намира се на 160 км на север от Гирокастра. Обявен е за град музей и също е включен в списъка за световно културно и природно наследство.
Берат (алб. Berat) е неразделна част от Първото и Второто българско царство и съответно от Охридската архиепископия. Това е последният български „Бели град“, както е старобългарското му наименование. Характеризира се с добре запазен църковен комплекс с множество църкви, където учениците на Кирил и Методий извършват своята просветителна дейност. В Берат се съхраняват мощите на Свети Горазд и Свети Ангеларий.
На хълма се издига една от най-големите крепости в Албания, която представлява своеобразен каменен архив на различни исторически епохи. Бератската крепост е свързана с легендата за планините Томор и Шпираг. Те били двама братя гиганти, които се влюбили в една и съща девойка. В стремежа да спечелят сърцето й, те започнали да се карат, а боговете се разгневили и ги превърнали в камъни. Момичето се огорчило и започнало да плаче, а от сълзите й потекла река Осъм, която разделя града между двете планини.
Най-известният културен паметник, свързан с града, е Пурпурният бератски кодекс. Той е един от четирите най-стари сборници от старинни ръкописи в света. Смята се, че е създаден през VI в. и е оценяван като една от основните книги на източната църковна литература. Кодексът е изписан със сребърни букви върху хартия с пурпурен цвят, откъдето взима и името си.
По пътя между Гирокастра и Берат се намира „българският“ град Балш.
През XX в. в Балш (алб. Ballsh) австрийски войници откриват надпис, в който в превод от старогръцки се чете: „Покръсти се българският владетел Борис, наречен Михаил заедно с дадения му от Бога народ 6374 (= 866)“. Надписът от Балш е единственият епиграфски каменен надпис, който свидетелства за покръстването на българите.
Това е една малка част от близката и непозната Албания и то само от южната и югозападната й част. Следващите пъти ще ви разкажем за забележителностите в Централна Албания и ще стигнем и до прелестите в Северна Албания.
Ако сте решили да предприемете това пътуване от юг на север и стигнете до Берат, най-бързият маршрут до България е през Македония. От Берат през град Елбасан и до албано-македонската граница „Кяф Тана“ (алб. Qafë Thanë) са приблизително 130 км. А целият маршрут може да бъде реализиран за 7 дни.
