Любимият ми герой от сериала „Малкълм“ – най-малкият брат Дюи, казваше: „Нищо не очаквах и пак съм разочарован“. Тази мъдра реплика най-точно описва усещането ми след като приключих с гледането на „Кръгът“ (The Circle, 2017), новия „антиутопичен“ филм на „Нетфликс“.
Това, което трябваше да бъде изобличаваща антиутопична драма, стоварваща критика върху модерното цифровизирало се общество, което лека-полека пренася целия си живот онлайн, още след 20-тата си минута се превръща в рядка боза с елементи на рехави разсъждения. Може да звучи крайно, но то само с Том Ханкс (в една от най-безличните си роли) и Ема Уотсън не става, трябва и акъл.
Акъл обаче филмът не показва – напротив, цялото действие се полага върху негласното споразумение между автор и гледащ, че всички хора, населяващи планетата Земя, са пълни олигофрени. Това е единственият начин действията, на който и да е персонаж да бъдат мотивирани по някакъв начин.
В центъра на филма (направен по книга, която след като го изгледах, никога няма да прочета, без значение колко по-добра е от филма) е поставена една компания, наречена „Кръгът“, която пръска онлайн камери по целия свят и създава нещо като вездесъща социална мрежа, обединяваща всички нужди на своите потребители – от чат, през работа и здравни грижи, та чак до гласуване. Няма спор, че темата е изключително актуална и третира въпроси, които ще са централни за развитите общества в следващите десетилетия. Филмът обаче трагически пропуска всеки шанс да подходи към който и да е от поставените въпроси по адекватен начин.
Умовземателно е колкото опростенчески и повърхностно са разгледани теми като баланса между сигурност и наблюдение, онлайн общуването за сметка на живия контакт, превръщането на света в огромен социален експеримент. Основният рупор за подхождане към тези теми е героинята на Томсън, която в общия случай си накланя главичка настрани като болонка и гледа почти умно, а от устенцата й излизат вложените в тях от сценариста прости като боб умозаключения.
Няма да преразказвам сюжета на филма, доколкото изобщо такъв има извън тлъстите клишета, но все пак една илюстрация – още след първите 10 минути и глухите котки в квартала разбират, че на корпорация „Кръгът“ работата не е чиста, след още десет минути обаче огромна част от американците се съгласяват да си прехвърлят в нея целия живот напълно доброволно и без видима полза или причина (във филма се цитират някакви числа от рода 80-90%). Такава основа на сюжет може да бъде измислена само от човек, който е прекарал последни 10 години в буркан и се е информирал за тенденциите в западните общества от пакистанската Уикипедия или наистина смята всички хора за кръгли глупаци. Това прави филма изключително надменен.
Не може социално критичен филм да тъне в пълно невежество за обществените нагласи в момента – в него няма нито един, ама наистина нито един момент, в които да се загатва, че някога на тази планета е имало антиглобалистки движения или огромна група интелектуалци, които непрестанно бият камбаната за нещата, които ни очакват, ако не внимаваме с технологиите (само преди няколко дни Илън Мъск, например, заяви че изкуственият интелект може да заплаши съществуването на хората като вид). Също така според създателите на филма никой никога не е протестирал срещу големи корпорации, не е имало Анонимните, УикиЛийкс, „Окупирай Уолстрийт“, случилото се в Хамбург е гръм от ясно небе.
Светът в „Кръгът“ е лишен от каквато и да е разсъдъчност, защото и най-малкият полъх на здрав разум в него би съборил безславно пясъчния замък на сюжета. Дори и само един от героите да си каже „чакай, бе, това не е ли малко тъпо“ и целият филм отива по дяволите. Режисьорът и сценарист на филма Джеймс Понсолдт си дава ясна сметка за това и, естествено, такъв момент не настъпва. Понсолдт обаче нямат власт над гледащия и той през цялото време си задава именно този въпрос.
Тук идва мястото и за още един въпрос: след като този филм е толкова слаб, защо отделям от своето и вашето време в говорене за него? Отговорът е прост – понеже е илюстрация на няколко тенденции.
Първата от тях е, че последните няколко години жанрът антиутопия наводни пазара и съвсем естествено девалвира. Идеите започнаха да се опростяват, ключови компоненти да отсъстват, докато накрая не се стигна до момента, в който за един филм е достатъчно да изшляпа един цитат от Джордж Оруел, с който да си измие ръцете, и после да премине в съспенс драма („Кръгът“ успява в първото, но учудващо се проваля дори и във второто).
Другата тенденция е филмите с подобна тематика да стават изключително буквални, назидателни и с праволинейни внушения. Някак си в стремежа си да направят всичко ясно, много от режисьорите и сценаристите създават филми за идиоти. Третата, която е и най-плашеща, е че такива филми май се харесват.
И все пак в „Кръгът“ има и някои положителни неща. Те не са свързани нито с качеството му на художествено произведение, нито с начин, по който филмът извежда съмнителните си послания. До средата се опитвах да разбера каква е позицията на филма по отношение на заложените проблеми. После започнах да смятам, че той отказва да вземе позиция, което не е непременно лошо. В края на филма, който буквално ме накара да мигам на парцали и да се питам „това ли беше“, обаче става пределно ясно, че лентата има свое точно определено послание, което просто е много, много глупаво и неправдоподобно.
И все пак хубавото е, че има филми, които поставят въпроса за мястото на човека в безвъзвратно дигитализиращото се общество. Рано или късно от морето на посредствеността, в което като тесла потъват „Кръгът“ и подобни нему опити, ще изплуват и хубави, смислени и добре направи филми.
Между другото, такива вече има. „Нулевата теорема“ на Тери Гилиъм е чудесен пример за това как трябва да се правят такива филми и да се извеждат послания. Всъщност, знаете ли какво, забравете „Кръгът“ и гледайте „Нулевата теорема“.
