Разказът на Бинар за Балабановите фабрики ме подтикна да дигитализирам част от спомените на едно осемгодишно момче (моят баща – Димитър Фотев), прекарало някои от най-щастливите си години (края на 20-те на миналия век) именно там. Само за сведение кога и как се е живяло по-добре, заплатата на единствения работещ в петчленното семейство е била достатъчна не само за препитанието и покриването на други насъщни нужди (включително култура и забавление), но и за изпращането в университет на по-големите деца. После идва знаете какво и става знаете какво.
Людмил Фотев
Събуди ни фабричната сирена. Майка ми бе станала. На печката кипеше чай. Скочих и аз, не ме свърташе. Седнахме на масата „тримата големи“ – за първи път на самостоятелна закуска в нашето жилище! Бяхме толкова радостни, толкова щастливи! Татко довърши някои работи по подреждането на багажа. Уточниха с майка какво ще се готви и някои подробности по готвенето в бараката и слезе долу в магазина на работа. Напълних съдовете с вода и излязох да се огледам наоколо. В утринната свежест долових сладък дъх на печен хляб. Към магазина идваше дървена количка, плътно затворена, от която дъхаше тази приятна миризма. Да, значи имаха си своя фурна!
Приятният мирис на топъл хляб сякаш подкани жените към магазина. С кошнички и мрежички една по една заприиждаха и влизаха в него. Надзърнах през отворената врата. Татко ме видя и извика. Представи ме не без гордост на магазинера, който седеше на малко бюро. Той ме поздрави и каза, че имал син колкото мене, което много ме зарадва, някои от жените поздравиха татко и се обърнаха към магазинера. Всяка казваше какво й е нужно и той им написваше нещо като квитанция, с която отиваха към татко или към чичо Гавруш, които им отмерваха исканите продукти. Забелязах, че никой не плати за стоката. На края на месеца им удържали от заплатата и им връчвали „квитанциите“ за контрол. От този магазин можеше да се купи всичко – от игла до конец, както се казва, от хляба до гумените цървули. Татко също си взе „квитанция“ и ми подаде един топъл хляб да отнеса у дома…
До обяд обиколих по всички улици на селището. Жилищата бяха в едноетажни или двуетажни блокове, обградени с тополи и хубави решетъчни огради. В един блок се помещаваха по шест едноетажни квартири, всички отпред с дворче, а отзад с градина и барака. Улиците бяха прави. На кръстовищата шуртяха чешми. Покрай главната улица се белееше лечебница с широка градина, залесена с борове, под които блестяха пейки за отдих на болните. Близо до фурната се издигаше голямо здание, в което се помещаваше киносалон и кантината. Отсрещната страна на главната улица бе изпълнена с дюкянчета, кръчмички, бозаджийница на частници, а по-настрана се ширеше чудесно футболно игрище…
Като стигнах до портала на фабриките, кръшнах към гарата. Там доста се въртях да видя маневрите на две влакови композиции, натоварени със суровини за фабриките. Единият локомотив бе с прав комин, а другият с издут. На единия пишеше БДЖ, а на другия „Българска горска индустрия“. Междувременно се зададе пътнически влак, посрещнат от човек с червената шапка. В същия миг изсвири фабричната сирена. От влакчето подадоха на един висок човек връзка с вестници и няколко писма. Веднага се затичах към нашата барака, където майка ми говореше със свои съседки и жената на бай Гавруш. Отдалече се носеше приятна миризма на сготвени обеди. Първият обяд направихме в лятната ни кухня след като затвориха магазина. Майка ни изненада с вкусен гювеч от току що откъснати зеленчуци.
След обяд се запознах с Николай – синът на магазинера – симпатично пъргаво момче, което ме запозна с Гошо Въжаря и „Туканката“. На следващия ден рано-рано тримата тръгнахме да ме запознаят с околностите на целия район на селището. Ако по суша фабриката бе заградена със солидна ограда от всички страни, откъм реката такава ограда нямаше – „охраняваше се“ от самата вода. Та, през това отворено място навлязохме край камари от трупи, които сигурно стояха там още от времето, когато татко ги е свличал от Рилския балкан. Скачахме по тях, докато стигнем до няколко кръстосани жп линии, които ни отведоха до едно здание, което се оказа фабричната жп гара „Стефаново“. Около нея се преплитаха много коловози, почти всички заети с вагони за различни товари, фургони и дори пътнически открити вагони. Локомотивите – всичките от един сой: Балабановия – свиреха, вдигаха пара и вкарваха товарите си през огромни портали на цеховете, което за мен бе внушителна гледка. Едно непрекъснато движение, което замайваше погледа ми. Никой не ни обръщаше внимание — бяхме насядали върху висока купчина от стари траверси и приятелите с гордост ми обясняваха кое какво е, къде отива и как се връща.
От гара Стефаново влязохме в парка. Първо се озовахме пред волейболно игрище – невиждано от мен нещо. Бе обградено със стъпаловидни пейки за публиката и кула за рефера. От другата му страна ми показаха – също невиждано от мен – площадка за кегелбан. Облите или по-скоро сферичните топки и кеглите извадиха от един сандък и после, като ги подредиха на една площадка, отидохме на края на циментова писта и започнаха да хвърлят топките срещу кеглите. Не бе лесно да събориш с една топка всичките кегли. Разбира се и аз хвърлих, но още в началото топката ми излезе от пистата.
Зад игрището се озовахме на „мегданя“. И тук изненади. В средата имаше един циментов кръг, който е бил за танци, т.е. дансинг. Отсреща бе изградено нещо, което момчетата с гордост ми съобщиха че е „павилион“, в който свирел фабричният оркестър в празничните дни. На двете страни от павилиона сред телени мрежи се разхождаха две много красиви птици с пъстри пера, каквито не бях и сънувал – пауни. Разхождаха се като царе. Николай и Туканката застанаха пред пауните и започнаха да свирят. Те започнаха да си тресат перата и не след дълго образуваха с тях полусфера с невероятна пъстрота на цветовете, истинско ветрило. Последното, което ме удиви в парка, бе шадраванчето в средата му. В него плуваха две-три водни костенурки. Обикаляйки алеите, видях градинар, който прекопаваше леха, явно за да засее есенни цвета.
Приятелите ми се гордееха, че всичко това е тяхно достояние, а аз вътрешно им благодарих, че ми го показаха и че то вече ще стане и мое достояние. Излизайки от парка, минахме покрай една стая, в която едни музикални инструменти бяха подредени по стативи, а други – в стъклени шкафове. Това, казаха ми приятелите, е репетиционната зала на фабричния оркестър… Какво да кажа? Замислих се. Живеехме дотогава в град, където освен училището, нямаше ни помен от това, което са направили за културата на работниците стопаните на Балабановите фабрики…
Не усетихме как мина времето, но чухме сирената и всички се затичахме към жилищата ни… У дома разказах всичко, което бях видял и преживял с голям възторг! Татко донесе няколко вида платове, от които майка направи пердета на всички прозорци, постла на леглата ни хубави покривки, а също и на масата за ядене. На момичетата направи роклички, татко им донесе сандалки, така че къщата ни се преобрази и стана по-радостна….
Животът във фабричното селище имаше свой ритъм и аромат. Ставането от сън, започването и свършването на работата ставаше под звука на фабричната сирена с изключение на неделите. Фабричната фурна три пъти дневно зареждаше магазина с топъл, дъхав хляб, който се усещаше чак до с. Бараково. В петък, събота и неделя до обяд се отваряше банята.
В събота след обяд оркестърът репетираше, а в неделя свиреше в парковия павилион от шест часа до запалването на лампите. Там се стичаше цялото работническо „войнство“ със семействата си. Външни лица можеха да влизат само ако са гости. Оркестърът репетираше, аз висях край прозорците и ги наблюдавах с възхищение от началото докрай, докато не ме забелязаха, когато посегнах да помогна на стария барабанист при носенето на тъпана. Оттогава станах нещо като негов помощник.
Оркестърът бе смесен – струнен и с духови инструменти. Ръководеше го господин Калудов. Дирижираше го Каялов – първа цигулка. Повечето от оркестрантите бяха руснаци – майстори на цигулките, а българите повечето майстори на духовите инструменти. С всички станах на „ти“. Свириха чудни мелодии, които по-късно в гимназията и през студентството откривах като произведения на прочути автори: Росини, Верди, Моцарт, Чайковски, П. Стайнов… Виртуози бяха на хората и танцовата музика, които вдигаха на крак младо и старо — лятос в парка, а зиме в кино-театралния салон. Всяка неделя редовно се прожектираха филми. При всяка ангажирана проява на салона – филм или вечеринка – преди да влезе публиката в салона до всяка врата заставаха пожарникари в пълно бойно снаряжение, които оставаха докато и последният човек излезе.
Футболистите от спортен клуб „Балабанов“ тренираха почти всеки ден – Чорлето, Денчо, Исаков, Коста, Шатката и др. Ех, какъв екип им бе донесъл Балабанов от Испания и две невиждани футболни топки. Такъв отбор имаше, че биеха из цялата околия всички тимове, а веднаж се наложиха със 7:1 над горноджумайския тим „Македонска слава“. Ние като деца винаги ги съпровождахме да им пазим дрехите в „съблекалните“ на ливадите… На волейболното игрище имаше, особено надвечер, отделни мераклии и за игра, и за гледане. А за кегелбана мераклии бяха повечето от руснаците – играеха дори на лампа. Много пъти те ме молиха да им връщам топките по навесения улей и да подреждам кеглите. После ме вземаха със себе си и отивахме в едно заведение, където те си пиеха нещо в бели чаши, а мен черпеха с боза и тулумбичка.
В салона понякога пристигаха театрални трупи и изнасяха представления. Големите устройваха вечеринки с местни сили от интелигенцията –учители, инженери, чиновници. Кантината се посещаваше всяка вечер, като в деня на аванса и заплатата бе особено оживена.
Запитах веднъж татко какво представлява този манастир, за който всички говореха. Оказа се, че той, милият, който пет-шест години беше работил в подножието му, не е ходил там. Като видя големия ми интерес, на следващата неделя рано-рано ни пое и право на гара Стефаново. Там ни снабдиха с билети и се качихме на влакчето. Тези билети се давали безплатно на работници и семействата им.
Няма да забравя красотите, които се меняваха пред погледа ми. Вдясно се показа солидно здание, към което се спускаше от стръмнината широка металическа тръба. Тази тръба влизаше в зданието, около което кръжаха металически стълбове, опънали множество жици. Пред това здание се синееше неголямо езеро, в което се вливаше водата, излизаща от тръбата. Оказа се, че това е електрическата централа. По-нагоре край с. Пастра се издигаше още една такава централа, позната на местното население като „Юзината“. Оттук нататък влакчето започваше да пухти, навлизайки все повече в планината. Стръмни склонове с гъсти гори се спускаха към реката от двете ѝ страни, от които вееше хлад.
На много места линията се виеше и правеше осморки. Влакчето минаваше ту вляво, ту вдясно от реката, пресичайки я по дървени мостове. На гара Кулата то спря за по-дълго време – да зарежда. Татко ни свали от вагона и ни поразходи по неговото старо „царство“. Показа ни бараката, в която е живял. От там изскочиха негови приятели, с които е свличал трупите, и радостно се поздравиха. Показа ни улеите, по които са спускали окастрените трупи и оттам по течението на реката надолу. Но вече ги товарели със специални вагонетки и придвижвали към фабриките. Драго му беше на татко, може би не толкова, че е работил тук, а че това е вече минала работа.
