Има фестивали, за които съм си мечтал заради реномето им, други – заради артистите, трети – заради обстановката. Mar de Musicas в Картахена отдавна присъства с документални записи в нашия плейлист – AfroCubismo, Мелъди Гардо. Някои от артистите сме посрещали тук в Джаз+ или Оле фестивал – Росио Маркес, Томатито, Мичел Камило. Но потапянето в обстановката е нещо като плуването в непознати води, където на метри от теб откриваш истинските flamencos (фламинго).
Изданието е двайсет и трето, носителят на тазгодишната голяма награда е кубинецът Пабло Миланес, съосновател заедно със Силвио Родригес на кубинската Нуева трова, но за разлика от него избрал свободата. Представя го водещата на Musicas posibles по общественото Радио 3 Лара Лопес, кметицата му връчва статуетката за приноса му в пренасянето на песенните традиции от 20-и в 21-и век. Представители на три поколения кантауторес се качват на сцената за по една песен, като връстникът му Виктор Мануел (част от плейлиста ни) дори го целува по голото теме:
Росалиа предо вечер е събрала не по-малко възторзи на същия световъртежен от последния ред на втори балкон аудиториум, а опашката за дискове с автограф доказва, че без живия спектакъл звукозаписните гиганти не биха имали желаното от тях бъдеще. Половин час по-късно на открито започва един от върховете на фестивала – събрани 3 в 1 Spain, Sapain Again, Spain Forever с почти непознатия за местните наш любимец Мичел Камило и техния земляк – Томатито. Семейство с десетгодишен хлапак със стик за селфи споделя, че всяка вечер идват заради него – да чуе нещо различно от фламенкото, което се пее в близкото бивше миньорско селища Ла Унион, известно с фламенко фестивала си. Значи има бъдеще в новите форми, след като хората предпочитат да плащат за вход и за компенсация да си носят нещо за хапване от вкъщи, вместо да плащат в съвсем не евтиния бар.
Всъщност моретата са две – има и вътрешно – по-малко, по-солено. Както и много улични концерти, включително из съседните градчета. Сеу с право бе включена в безплатната част – хората да си потанцуват на една непретенциозна фиеста с продукт, който дори и да звучи добре по радиото, няма качествата на живия спектакъл.
Другата бразилка, още по-често присъстваща в стрийм Дуенде на следващата вечер, но на същото място – един вътрешен двор в т.н. Парк на артилерията, учуди с рязката промяна на познатата ни досега женственост с доста рокерско излъчване. Балади като Altar particular бяха на ръба на агресията, но когато воюваш за новата си идентичност (вече отскоро позволена от бразилските закони), каква по-добра сцена от самата сцена!
Както и когато не искаш да приемеш остаряването, особено като си само на 72 и се казваш Франко Батиато. Най-странното бе, че в една вечер последните двама артисти получиха най-обилни овации с две класики на Жак Брел – съответно Ne me quitte pas и La chanson des vieux amants.
Честно казано, моретата са три. Като в едноименния сериал, морето от пластмаса (оранжериите), видимо и от космоса, е притегателна сила за първата по численост емигрантска маса около Картахена – тази от наследниците и съседите на древния Картаген. Само за статистиката, вторите по численост емигранти са б…ите. Не, не познахте, не българите, а британците. Които се оплакват в единствения магазин за крафт бира, че все им се пада развалена, т.е. мътна, т.е. с мая. Няма да ги срещнем на платените концерти – фестивалът може да е със световни имена (вкл. съотечествениците им UB40), но както вече споменах, аудиторията е местна и неочаквано шарена като дюните.
И пак добре, че я има – в град, където подобно на България всичко живо се бие в гърдите с древните си традиции и прави много малко за съвременния си облик. Дори визуализацията на фестивала, неоткриваема извън местата на концерта, съобщава за Картахена, Испания. Не за да не се бърка с онзи Картаген, който трябвало да бъде разрушен, а защото не допускат безспорно грозен град като Мурсиа да е столица на автономната област, нищо че летището му е по-близко до Картахена. Но от друга страна, в GPS-а има непостроени булеварди (отбелязани и в уличната вертикална сигнализация), на входа на единствения див плаж те предупреждават, че часовникът на телефона може от самосебе си да изостане с час (мрежата е с променливо покритие и в един момент бях с три времена – от София до Канарските острови). И когато достолепна матрона се опитва да следва познатите си палос фламенкос на концерта на Росио Маркес, се чувстваш много повече в час от нея – знаеш, че това е невъзможно, както мнозина са си мислели и за вкарването на тимпан, маримба и вибрафон, заедно с бас-саксофон в проект, където гласището ти напомня на Валя Балканска на млади години, а стиловете и жанровете нито си противоречат, нито са в излишък. С творци като Росио и последния неин артистичен директор Раул Фернандес-Рефри, известен ни вече от Силвия Перес и Росалиа, Картахена не рискува скоро да бъде разрушена.
