Достатъчни ли са няколко минути, за да разкажеш една човешка история? Със сигурност стигат, ако си режисьор и се казваш Веселин Бойдев.
Филмът му „Дрехи“ спечели големия приз на конкурса „Джеймисън“, а преди дни взе и наградата на Българската филмова академия за най-добър късометражен филм.
Срещаме се с Веско да си поговорим за късометражно кино и за това какъв е неговият начин за разказване на човешки истории.
Би ли се съгласил с твърдението, че късометражното кино се прави по-лесно от пълнометражното?
Може би заради кратката си форма, късометражните филми са с по-малки бюджети и затова по-лесно се финансират. Това ги прави по-лесно осъществими. Но, всъщност, при всяка форма на кино се изисква еднаква отдаденост, постоянство, концентрация.
Същото важи за всичко, с което се захванем, за всяко изкуство и професия. Според мен творческият процес би могъл да бъде еднакво труден или еднакво лесен. Когато има процес, тогава нещата се случват. Независимо от проблемите, усилията дават резултат.
С какво те привлича кратката форма в киното?
За мен това е просто още едно изразно средство, с което бих могъл да изкажа неща, които ме вълнуват. По същия начин ми е интересно да работя в кукления театър или да рисувам.
Твоите лични правила, към които се придържаш в работата си?
Опитвам се да се предизвиквам, да съм търпелив, да бъда честен със себе си и с другите. Да преборвам собствените си недостатъци. Стремя се да организирам, колкото мога, хаоса в главата си.
Какво е нужно, за да се разкаже една човешка история за 23 минути?
Може би преди всичко е нужно да има човешка история. А такива истории са навсякъде около нас. Те се случват непрекъснато. И само трябва да уловиш момента, да откриеш и изчистиш излишните неща в историята, да си изкристализираш какво искаш да кажеш, и да се организираш, за да я разкажеш.
Разкажи ми за снимачния процес на „Дрехи“, някой момент от заснемането, който ще си спомняш винаги?
Трудно ми е да изолирам един момент от заснемането. За мен през цялото време беше вълнуващо и се радвах, че филмът се случва и че работя с такъв прекрасен екип.
Филмът проследява взаимоотношенията между двама братя, които наскоро са загубили баща си. Как се роди историята на филма? Изхождаш ли от действителна случка?
Историята във филма е почерпена от действителността. Това се случва във всяко семейство. Затова освен лична, тази история е и общочовешка. Когато баща ми почина, си дадох сметка колко неща съм пропуснал да му кажа, колко много съм могъл да му споделя, а не съм го направил.
Моментите, в които сме заедно на този свят, са кратки и малко. Често не си даваме сметка за това. Колко хубаво би било, ако се възползваме максимално, да общуваме по между си, да сме съпричастни един към друг, да преживяваме нещата заедно.
Тогава може би по-често ще усещаме радостта от живота. Да се сближаваме, а не да се отдалечаваме. Имаме близките си и поне с тях да бъдем наистина близки. Да не се разпиляваме, да не отлагаме. Такива неща ме вълнуваха и аз реших, че най-подходящото средство да ги споделя е филмът.
Нужно ли е съвременното кино да разглежда повече социални проблеми, за да е по-адекватно на заобикалящата ни среда?
Всеки творец има свой език, за да разказва. Някои режисьори са по-близо до реалността, други са съвсем абстрактни. За мен социалните проблеми са част от живота ни, те по различен начин могат да присъстват в едно или друго произведение.
Кои са големите теми, които те вълнуват като режисьор? Би ли направил например филм, свързан с тероризма или друг световен проблем?
В момента ме вълнуват вътрешните преживявания на човека. На пръв поглед обикновените случки от ежедневието на всеки от нас може да изглеждат незначителни, но те биха могли да променят, да влияят върху нас и да доведат до изненадващи вътрешни процеси.
Интересуват ме малките катарзиси, които преживяваме всеки ден, малките случки, които водят до или са следствие от промени в нас. Големите събития и проблеми в световен мащаб засягат по един или друг начин много обикновени хора.
От тази гледна точка бих направил филм за тероризма или пък за финансовата криза, а защо не и за глобалното затопляне, в който да изследвам как това се отразява върху съдбата на един човек и какво се променя вътре в него.
„Дрехи“ получи одобрението и на критиката, и на публиката. Кое от двете е по голям стимул за теб като творец?
Радвам се, че филмът се приема от много хора. Това ми е достатъчно, за да продължавам напред.
Къде са пресечните точки на театралната и на кино режисурата? С какво ти помагат в киното заниманията ти с театър?
Пресечните точки са много. Различията също са много. Може би практиката ми в театъра при работата с актьорите, както и работата върху текста, ми помагаха по време на подготовката и заснемането на „Дрехи“.
Аз се уча от всичко. Имам чувството, че толкова малко знам и непрекъснато научавам неща, които други отдавна са достигнали. Точно това ми харесва. Не се срамувам да кажа, че не знам нещо, че не ми е ясно, че не съм намерил отговора на някой въпрос.
Всъщност, искреността е може би една от най-важните пресечни точки между театралната и кино режисурата.
Вдигни малко завесата на следващия ти кинопроект?
Имам много идеи. Работя по няколко и чакам да дойде моментът, коя от тях ще изпъкне, ще се развие в главата ми и ще се окаже на етап, който да ми позволи да пристъпя към реализиране.
