Дими е стендъп комик, но най-често вечер в барове, а през останалото време е графичен дизайнер. Той обаче прави впечатление на човек, който подхожда много професионално (за да не използвам думата „сериозно“) и с разбиране към стендъп комедията. Занимава се вече от година и половина, което според него е малко, но за нашите стандартни е сериозен стаж. Останалото ще научим от самия него.
Откога се занимаваш със стендъп и привлича ли те сцената?
От десети януари миналата година. Тогава за първи път се „пуснах“, но интересът ми към формата е още от времето, когато бях в гимназията. Да, стендъпът се случва на сцена, но средата му е в барове и… по-неестрадна атмосфера. Иначе избрах това, защото го намирам за отдушник и ми позволява да споделям с много хора наведнъж.
Добре, каква е тогава разликата между стендъпа и хумора, с който сме свикнали – например соц. комедиите от 80-те?
В това, че стендъпът е истина. Именно защото се базира на общовалидни истини, той подчертава свободата на словото.
Как успяваш да пренесеш този американски формат на българска почва? Защото е очевидно, че по американския начин тук няма как да стане.
Абсолютно не става, да. Въпреки това има много поуки, които могат да се извлекат от американския стендъп и са валидни и за българската публика. Трябва обаче много да се внимава. Може, например, нещата да са базирани на локална основа, но тогава темите трябва да са наистина локални – когато съм в София, да съм сигурен, че говоря на хора, които знаят, че нямаме топла вода. Това е нещо, което американците също правят и ние можем да използваме. Не трябва да се играе с преведени шеги, защото това не работи, освен това не е честно и не е стендъп. Иначе българският език изобщо не пречи, защото механиката е една и съща навсякъде – встъпителна реплика (premise) и след нея изненадваща смешка (punchlinе). В България освен това сме много предразположени към това, което аз наричам изтънчено чувство за хумор на базата на типичния български песимизъм. Това е моята формула – аз смесвам нюйоркски сарказъм с български песимизъм.
Доколко публиката е важна по време на самото изпълнение и при подготовката за него?
В сравнение с другите стендъп комици, които познавам, аз не пиша много. Просто маркирам кое след кое следва, за да знам как да ги подредя. Има обаче хора, които си ги разписват като сценарии, играят много повече с думите и влагат повече труд. Иначе публиката в България е страхотна. Хората се кефят, много са жадни за формата, но и много добре преценяват кое става и кое не. Ако някой у нас прави стендъп и обвинява публиката за неуспеха си, трябва да знае, че вината е в него. Хубаво е изпълнителят да не мисли за публиката като за публика, а като за хора, с които споделя като с приятели, за да не става естрадно и фалшиво. Важно също е да не се водят малки деца.
Защо, задължително ли трябва стендъпът да е мръсен?
Не, не трябва. Всъщност той НЕ трябва да бъде много неща, не е ясно какво точно трябва да бъде, освен истина. Не трябва да е за сметка на някого, не трябва да е подигравателен. Аз искам да мога да се гордея с това, което правя, да представям неща, които самият аз бих искал да чуя. Затова всякакви вицове и дебелашки подходи – „тъщата, жената, бате, и тн.“ – не са моето. Някак си много ниска хигиена и ниво на интелект показват.
Как разбираш кое е смешно?
Най-вече чрез истински хора. Но и много пъти рискувам. Понякога нещо, които вече съм пробвал пред хора, но не съм успял да направя смешка от него, казано на сцена всеки път е „трошило“ от смях. Но да, използвам предимно приятели и познати. Така – чрез неподозираща публика, върху която пробвам някакви неща. Покрай стендъпа се научих да слушам. Научаваш много неща от хората. Те постепенно се отпускат, започват да си правят маймунджилъците, да си разказват историите. Така много често нещо ме вдъхновява, а след това си го доразвивам, казвам си – ами ако е станало така и така… Така основата на шегата е реална, след това аз си играя с някакъв механизъм, с който я направя по-смешна, трябва да се вкара и някакъв обрат, за да има изненада.
Имаш ли теми, които са ти по-близки?
Да – научна фантастика, технологии. Аз използвам наблюдателен хумор, така че сблъсъка между българщината и западната цивилизация, аз съм от квартал „Овча купел“ и много добре съм го изпитал от всички страни – от патриотична, от емигрантска, от завърнали се. Благодарение на тези ъгли ми е интересно да ги поставям под въпрос.
Значи има социален елемент все пак?
Да, да, определено.
А има ли съперничество между стендъпарите? Крадат ли се смешки?
Ами… (дълга и многозначителна пауза) не, няма. Поне аз много гледам и следя, веднага мога да позная, ако някой е откраднал, дори и ако става дума за въведението, а не за самата смешка. Плагиатството е най-голямото самоубийство, но в България все още няма достатъчно читави и различни един от друг стендъпъри, за да има среда. В този смисъл трябва да има още повече барове и „свободни“ (анг. – “open mic”) микрофони, за да се случва стендъпът в чистия си формат.
На идване насам, след като споделих с едни колеги, че ще правя интервю със стендъп комик, те в хор извикаха: „Ей, ти знаеш ли колко пари правят те?“ Кажи ми какво да им отговоря, когато се върна:
Не бих подкрепил едно такова твърдение, въпреки че има начини да се печели от стендъп. В България обаче е малко трудно, защото сцената е малка, а предлагането – прекалено много. Много малко хора знаят какво въобще е стендъп. Естествено, всичко е концентрирано в София, защото тя е най-космополитният ни град. Ако сцената се развие още, ако се появи и повече търсене, би могло това да се развие като сериозна професия. В момента търсенето не отговаря на предлагането. Откакто съм излязъл на първия си „свободен микрофон“, се опитвам да посещавам всички такива събития в България. Така много добре знам кой идва на тези събития и кой колко е редовен. А ходенето на „свободни микрофони“ е като тичането в баскетбола – не може без него.
А има ли жени?
Има, но са малко. Пускат са на „свободните микрофони“. Това, което отсява хората, занимаващи се стендъп в България, обаче е постоянството. В нашата група…
Как се казва тя?
Казва се „Българска стендъп комедия“. Скоро ще си сменим името обаче, защото това звучи малко институционално. Тъй като сме първата група за стендъп в България, хората, които са започнали групата, отдавана не са част от нея. Затова ще е по-добре да имаме собствено име, което да резонира с участниците в нея. Ние сме най-отворената група за стендъп. При нас може да дойде всеки и да се пусне на „свободен микрофон“ и, ако му се получи, да се включи в групата. Да идва на репетиции и групови срещи и естествено може да участва с нас в шоута и да взима хонорари, ако е достатъчно добър…
Докъде може да стигне един стендъпър? Възможно ли е един ден да правиш само това?
Надявам се. Много бих се радвал материалът ми да се подобрява, да развия стил и това да доведе до по-голямо търсене. Има и други пътища – някои хора искат да си направят клубче и да го развиват, което е супер. Има и такива, които искат да се занимават с продуцентство, да превърнат стендъпа или във филм, или в сериал. Освен това смятам, че български стендъп е годен за изнасяне навън, аз лично съм правил стендъп в Ню Йорк и мина чудесно.
И как беше?
Много яко. Това е меката на стендъпа. Там стендъпът се случва ежеминутно, затова повече хора, които са в публиката, също се пускат. Тогава аз бях 13-ти номер, а след мен имаше още хора. Всички са много нажежени, много жадни да чуят какво ще кажеш и много добре познават формата, затова има уважение и толерантност към времето на човек на сцената.
Предстои ли нещо подобно скоро?
Да, ние сме доста активни, правим отворени сцени често и на разнообразни места. По-интересното, което предстои, е свързано с нашата група. Идва новият ни сезон, в който ще представим новото си име. Доразвиваме и няколко нови формати – „София срещу провинцията“ е един то тях, той се случва в София, където всички са или от провинцията, или от София и това е много благодатна тема. Имаме и тематично шоу за 90-те години, което направихме съвсем скоро и беше разпродадено много бързо. Има още един формат, който измислихме, „фрийстайл стендъп“ – всеки от публиката може да напише дума на листче, пускаме ги в една шапка, излизаш и си теглиш. С изтегленото трябва да направиш смешка. В личен план искам да развия собствен стил, да пообиколя и да изнасям български стендъп по света.
