За повечето хора кулинарните синоними на Нормандия са калвадоса и камамбера (има ги и 2 в 1). Веднъж попаднете ли на мястото, самоопределящо се и като Гурмандия, добавяте и стридите, и сидрата (второто върви с първото).
Но лично за мен бе откритие, че Alexandre le Grand не е македонски владетел, а визионер от края на по-миналия век, изградил около дестилерията си най-впечатляващия шоурум на бенедиктина – в момента централна туристическа забележителност на Фекам, Le Palais Benedictine.
Подходящият за дегустация „адмиралски“ час 11 (все пак сме на брега на Ла Манша и мъглата току-що се е вдигнала) е изчислен с точност до минутата от отварянето на вратите на причудливия музей, в който освен историята на един от първите „мондиализирани“ дижестиви откриваме и прекрасни артефакти и архитектурни решения.
В началото стъклописи и скулптури ни показват автора на тайната манастирска рецепта – венецианският алхимик Дом Бернардо Винчели, пристигнал в бенедиктинското абатство във Фекам през 1509. Тайната на използваната почти три века (до Френската революция) настойка е открита случайно през 1863 от винения търговец с фамилия Льогран, чиято фамилия е тясно свързана с бенедиктинците – при бягството им по време на революцията, те оставят за прокурист Дом Бланден, част от фамилията на Александър. Последният, след първоначалния успех на дижестива разделя на две фамилията си (Льо Гран), превръщайки се в предводител на новата мода в билковите дижестиви. Сигурно неслучайно след залата с ключалките и ключовете влизаме в „светая светих“ на бенедиктина.
Съставките са 27 – от билките, през лимоновите кори, та до шафрана и меда, придаващи упойващ привкус и бакърени багри на една пресладка в оригинала си настойка.
Накисването на различните съставки се случва в 4 различни съда след първоначална дестилация, които впоследствие се блендират – това са т.н. „духове“ (esprits), след което дестилираната през аламбика течност отлежава общо година в големи дъбови бъчви (8+4 месеца след добавянето на шафрана и меда). Единствено бутилирането вече е изнесено от двореца на бенедиктина, но дори и при трапистките пивовари в Шиме отдавна е така.
Идва часът на истината – раздадените на входа жетони могат да се обърнат по избор в класическия (за мен прекалено озахарен), миксирания с бренди по идея на Хемингуей (B&B) и най-новия, Single cask.
Коктейлите не се броят, поне за мен, но според барманката, в тях е единственото възможно спасение на продажбите във Франция. Не че те надвишават 15-20% – останалото заминава главно за Далечния Изток и САЩ. Истината е, че все повече французи отбягват задължителния навремето дижестив след вечеря, особено ако шофират. За сметка на това, аперитивните коктейли почти не се броят, а загадъчните треви и умелите бармански миксове подклаждат пламъчето на легендата.
Пет поколения семейна история се побират в мястото, заслужаващо отвсякъде вниманието на ценители, решили се на еднодневно пътуване от Париж до призрачните скали на Етрета (само на двайсетина километра от там). Може би историята щеше да продължи и до наши дни, ако не се бе намесил Фидел, но не като приятел на Хемингуей. Изгонените след революцията собственици на Бакарди преди време се събират с Мартини и консорциумът им прави т.н. „неустоимо“ предложение на нормандската фамилия, рекламираща се на Таймс скуеър още преди век и нещо. Не съм се замислял какво ли би казал по въпроса трезвеникът Тръмп.
