Какво ще си помислите, ако разхождайки се из Манхатън видите житна нива? Голяма част от хората ще си кажат, че някой нарочно им е сложил в питието психотропни гъби. Не, това не се дължи на халюциногени, нито е опическа измама, а е пример за ландшафтно изкуство.
Един от големите артисти в това направление е Агнес Дийнс. Тя е родена в Будапеща, Унгария през 1931 г. Израства в Швеция. Получава образованието си в САЩ. Изложбената й кариера започва през 1960 г. Участвала е в над 450 експозици в галерии и музеи по целия свят.
Като пионер в ландшафтното изкуство Агнес Дийнс създава Ориз/Дърво/Погребение през 1968 г. в окръг Съливан, щата Ню Йорк, възприемано като първото специфично художествено произведение с екологична насоченост. Десет години по-късно е прието то да бъде включено в разширения артпарк в Левистън, Ню Йорк.
Тази творба в стил лендарт включва засадени семена от ориз върху земен участък в северен Ню Йорк. Мястото е заобиколено от дървета и в него е заровена капсула на времето, изпълнена с хайку стихове на художничката. „Това беше начин за общуване със земята и с бъдещето”, казва Агнес Дийнс.
Житна нива – противопоставяне: Батъри парк, Долен Манхатън
След няколкомесечна подготовка, през май 1982 г. депо за отпадъци с площ 2 акра, намиращо се в Долен Манхатън, на две пресечки от Уолстрийт и Световния търговски център и с лице към Статуята на свободата, е превърнато в житна нива. Това е символичен акт на противопоставяне срещу напредналата цивилизация. Топлите нюанси на жълтата пшеница контрастират ярко на фона на сивите градски небостъргачи.
За създаването на нивата са изнесени 200 камиона с отпадъци, 285 бразди са изорани на ръка и почистени от камъни и боклуци. Семената са засети на ръка, а браздите – покрити с почва. Пшеницата се отглежда в продължение на 4 месеца – обработва се срещу вредители, наторява се, изградена е специална система за напояване. Реколтата е събрана на 16 август. Получени са над 1000 паунда пшеница.
Засяването на житна нива върху земя на стойност 4,5 милиарда долара е изключително голям парадокс. „Манхатън е един от най-богатите, пренаселени и привлекателни острови в света, затова опитът да се отгледа житна нива върху два акра земя именно тук изглежда като загуба на скъпа земя и е в противоречие с изискванията и механизмите на функциониране на системата”, казва Агнес.
Пшеницата е универсална идея. Тя е символ на храната, енергията, световната търговия, икономиката. По това време американското селско стопанство преживява една от най-големите си кризи на пазара за зърно. Във връзка с това художничката отбелязва, че житната нива представлява едно напомняне за лошото управление, за световния глад, за екологичните проблеми.
Събраното жито пътува до двайсет и осем града по света под формата на изложба, наречена „Международна художествена изложба за края на световния глад”, организирана от Музея на изкуствата в Минесота в периода 1987-90 г. Семената от добитото жито са засети отново с цел да се обърне внимание на „объркването на приоритетите в съвременната цивилизация.”
Джефри Вайс – професор по изобразително изкуство в Института за изящни изкуства, Ню Йорк, нарича творбата й „безкрайно изумителна… един от най-великите шедьоври на ландшафтното изкуство”. Ето какво си спомня самата авторка за нея:
Разхождате ли се понякога в района, където беше посадена Житната нива?
Ходила съм там по друга причина. Беше мъчително. Наоколо има жилищни сгради и офиси, нов град, Батъри Парк Сити. Това събуди скъпи чувства у мен. Едва не умрях, докато правех Житната нива, трудих се толкова усърдно. Работех по 16 часа на ден. Разчитах на доброволци, защото нямах пари. Но трябваше да храня доброволците, за да им се отплатя за помощта. Така че, когато приключвах с нивата, се прибирах вкъщи и им приготвях сандвичи за следващата сутрин. Прекарвахме по седем дни в седмицата там. Слава Богу, никой не пострада на терена. Работата, която обичаш, не те наранява.
Откъде знаехте как се отглежда пшеница?
Правя проучвания за нещата, върху които работя. Изследвам всички различни сфери на науката, които са ми необходими за работата. Научих се как да изора сметището и какво да засадя в него. Това е вълнуващо, защото научаваш нещо ново всеки път.
Промениха ли се вашите опасения за околната среда от 60-те и 70-те на миналия век? Писахте, че трябва да протестираме срещу индустриалната експанзия.
Не, някои от нещата, за които говорих преди 40 години, станаха реалност. Когато организирахме световни конференции, за да говорим за глобалното затопляне и промените в климата, никой не ни слушаше. На тези събрания присъстваха предимно учени, аз бях само един художник сред тях. Но на никого не му пукаше за това, което се обсъждаше там. Хората винаги разбират за всичко след време. Знаете поговорката: „Живееш живота си, като гледаш напред, но го разбираш, когато се обърнеш назад.”
