– Добре, дай поне да сложим някакво измислено име – по-нормално ще изглежда някак.
– Моля те, хайде без такива. Нали се разбрахме?
– Това някакъв опит за ницшезация на разговора ли е – ти нула ли си или единица?
– Ницше ли е създал бинарния код? Ако си прав – а мисля, че това намекваш – той е своеобразен кръстник и на Бинар.
– Писането ти базирано ли е на двoичната система?
– Всъщност да. Пиша, докато не успея да превърна нулата в единица.
– Това бих го изкарал като цитат в заглавието.
– Не ме иронизирай. Работя, преработвам и си имам двама човека, на чието мнение се доверявам.
– Напълно?
– Е, не напълно, но са ми важни. Доста са критични и двамата. Невинаги се съобразявам с бележките и съветите им, но понякога благодарение на тези ремарки намирам нова посока на конкретния текст, ако ме разбираш.
– Разбирам те. Те са Хегел на твоите Кантиански текстове.
– Не, те са, те заедно са критикът, който бих искал да бъда за себе си.
– Шопенхауер на твоя Ницше?
– Пак ли Ницше?
– Пак. Това писане „само за себе си“ не е ли прекалено копиране на Селинджъровата концепция?
– По Селинджър ти си специалистът, но той не харесва хората и най-вече издателите, които прецакват творбите му. Аз не съм такъв. Просто не ми се занимава.
– Преди време ти се занимаваше.
– Да. И пробвах – пратих един ръкопис на стихосбирка на трите издателства, чиито книги и като подбор, и чисто визуално ми харесват. Едното не ми отговори, другите две ми отказаха с мегаидиотски аргументи.
– Сега няма да ми кажеш кои са издателствата и какво са ти казали, нали?
– Позна. Но това не е важно. Просто реших, че не ми се правят компромиси. Поетите не трябва да правят компромиси.
– Това е малко патетично, извинявай.
– Прав си, патетично е. Но си е мое право.
– И сега? Пишеш си и никой никога няма да прочете нещата ти?
– Публикувам от време на време.
– Все по-рядко.
– Да, все по-рядко. Но не съм си го наложил, просто така се случва.
– Няма да повдигам завесата относно самоличността ти, но ти си имаш своите читатели и почитатели. Дали сега четящият това интервю няма да си помисли, че всичко това е поза и ти просто се правиш на интересен? От субкултурата „български млад поет“ не преминаваш в паракултурата „закъснял хипстър“?
– Не ме интересува, честно казано. Пиша, защото обичам да пиша. Ако някое от издателствата, които контактнах, ме беше издало, щях да съм доволен. Не обичам да чета пред хора, стрес ми е, не е моето нещо. Но все щяхме да измислим нещо – там, актьори да четат, не знам.
– „Актьори срещу поети“?
– Никога не съм ходил, казват, че е много добро. Да, ще си намеря някой актьор или издателството ще намери. Тоест щеше. Сега няма да стане.
– А ако сега някой издател се свърже с теб и ти каже, че иска да те издаде?
– Вече не съм сигурен, че ми се прави това, прекалено много контакт с хора има.
– Пак, няма да издавам какво работиш, но комуникираш с хора постоянно.
– Друго е. Това е много лично, моето писане. Пиша го, защото ми харесва. Някакви неща ми влияят и ми е хубаво да се опитам да ги отразя.
– Огледалният комплекс.
– Не. Просто понякога имам чувството, че местата и хората, които виждам, са подменени и вече не са онези, които познавам. И се опитвам чрез писането да оправя синхрона.
– Нарича се редупликативна парамнезия – не откриваш еквивалента на предмети и хора, които иначе ти се струват познати. Малко звучи като нещо от „Досиетата Х“, извинявай.
– Не, не – имаш право. Просто писането ми помага. Виждам нечия картина и започвам да пиша. Чувам песен и започвам да пиша.
– Не си синестезик, нали?
– Не съм.
– Ако сега ти кажа, че съм ти намерил издател, имаш ли готов ръкопис?
– Това е безсмислен въпрос.
– Ако читателите на Бинар искат да прочетат нещо твое, как да го направят?
– Няма как. Те не знаят кой съм. Не е ли това най-хубавото?
