Разхождайки се из софийските улици, всеки чужденец би си казал, че това е котешката столица на Европа. Това е така само до момента, в който попадне в Истанбул. Там броят на уличите котки е наистина впечатляващ.
„Кеди“ беше представен на 10 февруари в Ню Йорк. Това е пълнометражен документален филм, чиито главни герои са седем улични котки, живеещи в древния град. Режисьор на филма е Джейда Торун, която живее и работи в Лос Анджелис, но е израсла в Истанбул.
Но защо във фокуса влизат точно истанбулските мъркащи четириноги? Стотици хиляди неопитомени котки се скитат по улиците на старата турска столица. Казват, че котките пристигнали тук преди векове. Качени в лодките от Европа, те дошли като ловци на плъхове. Но османската канализация им дала още много гризачи за угощение. Оттогава котките обитават неизменно града и особено квартал Джихангир, където е заснета по-голямата част от „Кеди“.
Бездомните котки са ежедневно явление за истанбулчани, каквото са плъховете за нюйоркчани. За разлика от нюйоркските плъхове обаче, те се възприемат положително при държавните посещения. Преди осем години „Уолстрийт джърнал“ отдели специално място за случая, в който президентът Обама, разхождайки се из „Света София” с турския президент Ердоган, спря, за да погали един от опашатите пазители на световно известната джамия.
Дали котките на Истанбул ще продължат да съществуват още дълго, е въпрос с много неизвестни. В свое интервю Торун отбелязва, че те сега се задоволяват с много по-малко тревна площ, отколкото по време на нейното детство през 70-те. Във филма на няколко пъти се намеква за заплахата от масовото изтребване на котки. Правителствените предложения за преместване на бездомните животни в специално създадени „паркове за обитание” срещат съпротива от жителите на града.
Несъмнено властите съзират в свободно скитащите се котки някакъв вид назадничава приумица, която придава на Турция по-неевропейски вид. Народът обаче мисли по съвсем различен начин. „Любовта на животните е различен вид любов”, както казва един почитател на котки в „Кеди“. А любовта на животно, което не е домашен любимец – което спи навсякъде, идва и си отива, когато пожелае – е също различна.
Най-очарованите персонажи в лентата приписват човешки качества на котките. Една жена обяснява, че нейната любима бездомна котка е образец на класическа женственост от онзи тип, който виждаме в киното.
Промъкват се и еротични коментари – домакиня на средна възраст има постоянен посетител – котарак, който е груб, алфа мъжкар. От всички котараци, които идват до стъклената врата на терасата ѝ, той е единственият, който седи в профил. По-постоянен е от другите, отбелязва тя одобрително, и понякога остава да прекара нощта.
Мустакат мъж ни запознава с котка, чийто прякор е Психопатка. Архетип на луда женска. Той наблюдава как Психопатка тормози мъжкия си спътник с чиста наслада. „Прави това, което си иска”, казва мъжът. Безстопанствените котки показват себе си най-открито, когато искат да бъдат нахранени. Четириногите не го третират като просия. Това е цената да те допуснат до котешкото шоу.
„Кучетата мислят хората за богове, но котките не”, заявява един мъдър почитател на котки извън обсега на камерата. В „Кеди“ носталгията по свободата на животните съвпада с копнежа по стария Истанбул. И двете, животните и градът, изглеждат малко по-диви и по-грациозни от настоящето.
Един котарак от филма пристига всеки ден в луксозен магазин за сандвичи със сирене ементал и пушена пуйка. Той никога не влиза вътре – твърде възпитан е, но прави своите желания ясни, като драска яростно по витрината. Работниците са безкрайно очаровани от това. „Под този аристократичен вид се крие улично хлапе”, отбелязва един от тях.
Възрастен истанбулчанин сравнява котките със супергероите, които обичал като дете – деветте живота, тяхната увереност във въздуха, пъргавината. „Ако можехме да се приземяваме на четири крака. Приземяваме се на два крака, които се чупят като съчки” ”, въздъхва тъжно той.
Спокойно може да се каже, че котките в този древен град са издигнати в култ. Това все пак е градът, в който има паметник на улична котка. Популярната поза на дебелия Томбили, превърнал се в истинска интернет сензация, беше увековечена от бронз за радост на туристите. Все още, минавайки по улицата, човек може да се наслади на спокойствието, което лъха от Томбили.
Ще доживеем ли момента, в който и в България ще има паметник на улична котка? Може и това да се случи, но първо ще се наложи да променим отношението си към безстопанствените мъркащи същества.
