Случвало ли ви се е, докато се разхождате из града, две очи да ви погледнат отнякъде, някоя шахта да оживее или друга част от градската среда… да ви хвърли око? Ако сте преживели това, значи сте жертва на айбомбинг.
Наскоро един от най-големите сайтове за забавни фотографии Boredpanda публикува кадри на българина Ваню Кръстев. За броени часове снимките предизвикаха бум в социалните мрежи. Всъщност всеки един от нас може да направи такива, стига да има въображение и джоб, пълен с…очи!
Спокойно, очите са пластмасови и никой няма да ви обвини, че правите нещо лошо. Най-много да зарадвате някой тъжен човек, а каква по-голяма награда може да има за един айбомбър.
Ваню Кръстев се опитва да илюстрира живота, през който преминава, чрез текст, фотография и видео. От университета мислят, че е социален работник, работодателят му мисли, че е видеомонтажист, познатите му мислят, че е фотограф, а той самият мисли, че е писател, но всъщност е баща и глава на семейство.
Скоро навършва 42 и се надява тогава да разбере какъв е въпросът на отговора за Живота, Вселената и Всичко останало, който е… 42.
Каква е историята на айбомбинга?
Идеята идва от Дания. Всички знем, че там има нещо гнило… и че най-вероятно нещата там не изглеждат такива, каквито изглеждат. И даже нещата там са почнали да се вглеждат в нас. Преди няколко години двама датчани се захващат да оспорят контурите на заобикалящите ги предмети, като им поставят малки пластмасови очички с мърдащи черни зеници. Така наречените google eyes. Съзнателно или не айбомбингът (eyebombing) се превръща в още една форма на улично изкуство.
Лично ти кога се запали по него? Знаеш ли колко очички си поставил досега?
Първият си целенасочен айбомбинг направих върху млад слънчоглед, докато минавах покрай една нива. Малко по-късно направих втори, веднага след него – трети. Отприщи се нещо като диария – взех да зацапвам с очички навсякъде, където сваря.
Мислех си – на какъвто и предмет да сложа очички, той ще оживее, няма къде да иде. По-късно улегнах, съзрях. Сега подбирам – търся характера, изражението, емоцията, настроението, добре скритата форма, която може да бъде извадена на бял свят само след като й лепна очичките.
Винаги се запасявам с очички с различна големина. Зареждам с тях раницата си за велосипед, пускам ги в калъфа на фотоапарата. Разпилели са се навсякъде из нещата ми, плъзнали са даже в дома ми. Би било жалко да разпозная обект за бомбене, а да нямам под ръка очички.
Може ли това изкуство да се приеме като отдушник и реакция на сивотата и негативните новини, с които сме засипани отвсякъде?
Мисля, че цялата тази работа вдъхва надежда. Може би обнадеждаващи са не толкова самите обекти на това улично изкуство, колкото фактът, че има хора, които отделят внимание на подобни неща, артисти, които променят околната среда по един или друг начин.
Съвсем наскоро завързах запознанство с един човек. Случайно разбра, че аз съм авторът на айбомбиг, който бил видял по-рано. Изведнъж отношението му към мен коренно се промени. Ето горе-долу какво ми каза: „Пред теб стои човек, когото си накарл да се смее“. Яко, нали?
Ето още какво ми каза моят нов познат – стоял си той в един офис по цял ден, обучавал хора на разни неща, но видиш ли, да лепиш очички било по-смислено. Кой знае, кой знае…
Айбомбингът, и не само той, може би е реакция срещу натрапваните роли от типа на „прави едно, прави две, прави три“. Той не е камъчето, което ще обърне колата, а камъчето, което ще усетиш под подметката на гуменката си. Леко, ненатрапчиво ще боцне по някоя акупунктурна точка и може и състоянието на човек да се подобри от цялата тази работа. Кой знае?
Спря ли да се усмихва съвременният човек?
Да беше само усмивката… Съвременният човек не може и да плаче. Чист, искрен плач, не поради мъка от лична трагедия или физическа болка, а плач, който да му подскаже, че емоционалният му свят е още жив, трепва му там нещо вътре, не е безучастен. Нищо, че сега ще отмине пасивно, утре ще се върне и ще бъде активен.
Аз самият се опитвам да плача, но не мога, виж докъде я докарах. Не, понякога успявам… Ще ми се да мисля, че когато някой минувач се вгледа в някоя форма на улично изкуство, ще си помисли, че не всичко се е прецакало. Добре е да се вдъхновяваме един-друг.
Ти се разхождаш много из улиците, в каква среда живеем?
Аз по-скоро велосипедирам по улиците на София. Средата, разбира се, е агресивна – битка, война, надпревара, както щеш го наречи. Средата около нас ни кара да се движим напред предимно с отрицателни похвати, не с положителни.
Каква е разликата между един айбомбинг и вдигнат палец за одобрение? Никаква. Само дето физически изпънатия палец на ръката, придружен с усмивка (лайк, лайк!) е много по-мощен инструмент от айбомбинга. „Харесвам какво направи“, това е. Лесно е и всеки го може.
Като хоби ли го приемаш айбомбинга или вече ти е станал начин на живот? Можеш ли да вървиш спокойно из града без да мислиш къде ще поставиш поредните две очички?
А-а-а, не бива да ми става начин на живот. Правя много други неща, балансирам между тях. Няма да изпадна в крайност при айбомбинга. Не мога да оставя да завзема мислите ми, няма да е полезно за хората, които обичам.
По-скоро отглеждам в себе си тип възприятие, което да бипка, мина ли покрай нещо за бомбене. Да, понякога целенасочено излизам на лов за айбомбинг, но рядко. Общо взето съм си направил настройките в главата и мога да мисля за куп други неща, не за айбомбинг. По някое време нещо с нещо се среща и ей го на – айбомбинг някакъв се получил.
Всеки ли може да стане айбомбър? Откъде се снабдяваш с очите?
Всеки може да поставя очички както намери за добре. Правила няма. Естетически съображения няма. Ама и авторство няма. Айбомбингът предтендира за липса на авторство. Кой е поставил тези очички там? Не знам, не съм аз. Няма подпис. Разбира се, после може да има и снимка на айбомбинга, зашото е нетраен, очичките изчезват някъде. А и е хубаво повече хора да видят как си очовечил нещо.
Затова създадох и поддържам сайта eyebombing.bg с изображения на айбомбинг – с надеждата повече хора да се вдъхновят, да станем общност. Тази форма на улично изкуство не изисква средства – само очички, които се купуват от арт-магазинчета, и нещо за снимане. И въображение.
Първият ти съвет към начинаещите?
Там, където вече съществуват очи, няма нужда от още едни, пък били те и по-смешни.
Би ли отворил курс по айбомбинг?
Няма какво да се преподава в такъв курс. Освен може би как да пребиваме егото си с камъни. Доста сложна дисциплина е, изучавам я с различен успех.
