С Тома Марков се запознах преди няколко години, когато той ме порица – не бях чел нищо на Маргьорит Дюрас и не бях пушил „Голоаз“. Останалото няма да ви е толкова интересно, колкото беше за нас. Или поне за мен. Сега Тома – поет, артист, музикант – излиза на сцена с текст и бас както само той умее. Което пък е причина да си поговорим.
Преди време беше казвал, че има поезия за флейта и барабан, и твоята определено е за барабан. Как се вмества бас-китарата в поезията и ето сега е моментът да ни разкажеш повече за колаборацията си с Рене? Макаронов е герой от твои стари текстове, в неговите обувки ли влизаш за това музикално приключение?
Явно е пет без десет. Времето за тъпи поетически въпросчета. Дали влизам в обувките на някого – нека бъда възпитан като Вас и в пет без десет да Ви попитам: дали?
Не е време за тъпи поетически отговорчета, но знам, че като всеки артист се изкушаваш да си някой друг за кратко. После отново си себе си. Поне за теб си сигурен за второто.
Колкото до поезията, бас китарата и прочие – всичко е песен. Охранявай мелодията и ритъма. Това зная аз.
Това за мелодията и ритъма направо ще го извадя като цитат в заглавието на настоящия текст. Понеже сякаш знам колко харесваш Кийт Ричардс като артист, има ли според теб такава фигура в съвременната поезия, а защо не и проза? Знаеш какво имам предвид – великан, който с небрежно помахване с ръка може да предизвика енергийно цунами.
Ето – отново. Но, да – има. А според теб?
И според мен има, но хайде, щом си на такава вълна, нека оставим Негово величество читателя да си гадае сам. Ще повдигна малко завесата с твое позволение: знам, че година-две преди последната ти книга „Четири поеми“ беше започнал работа по роман с работно заглавие „Чай“. Какво се случи с него?
„Голият чай“. Написах една глава. Романът вече носи друго заглавие. Разказва се за дамите, с които съм прекарал повече от две години. Само една от тях ми каза, че ще се срещнем в съда. Другите ме целунаха и казаха, че е много хубаво, че са горди да оставят такива спомени у такъв мъж… Не е зле, нали?
За завиждане си е. Напоследък забелязвам една любопитна тенденция: все повече хора на изкуството правят смелата крачка и влизат в политиката. Мислил ли си в тази посока?
Не.
Още по-добре. Щом не е политиката, какво те вълнува най-много в момента: жена, работа по нова книга, музикалният проект?
Вънува ме да правя това, за което съм направен. Да бъда слуга. На Бог.
Питах и Момчил Николов около появата на неговата „Последната територия“ за бързалитература – сякаш играчите в този звезден отбор леко се поотдръпнаха един от друг по съвсем естествен начин с годините и стиловете ви вече са наистина различни. Греша ли?
Естествено, че грешиш. Бързалитература дава, но в кошара не вкарва.
Има ли нещо ново на книжния пазар, което да си струва и което да можеш искрено да препоръчаш на мен и читателите?
Етгар Керет. Роберто Боланьо. И един унгарски поет – Кебем Макети.
Не бях чувал Макети. С г-н Керет разговаряхме няколко пъти, като последно ми каза, че втората книга е най-трудна. Пропусна (вероятно умишлено) да спомене, че е така и с всяка следваща.
