София Филм Фест продължава с пълна сила. Наред с игралните филми зрителите могат да видят и няколко изключителни документални заглавия. Това, което привлече най-много вниманието ми, е „Окото на минотавъра“. Премиерата му ще бъде на 22 март от 18.30 ч. в Дома на киното, пак там на 28 март от 17 часа ще има прожекция за незрящи в адаптиран вариант.
Героят на филма е 18-годишният Денис Попов, който е напълно сляп по рождение. Той живее с майка си, кучето Дино и китайски воден дракон в столичния квартал „Овча купел“. Прекарва по-голямата част от живота си в пътуване между дома, училището и работата на майка му в ЖП депото.
Денис учи в Училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София. Отличник е и има разностранни интереси. Спортува много. Настоява пред майка си да си направи татуировка и е влюбен, с което прилича на своите връстници. Но много повече e различен, не само защото е незрящ, а защото иска да стане скулптор! Напук на съдбата! И голямата цел на този филм е да помогне на героя си да я осъществи.
Денис посещава Лятната академия за деца и ученици към НХА. Обладан е от любовта си към митологията. Интерпретира скулптурно и по много личен начин фундаменталните образи от древногръцката митология.
От малък обичам да правя нещо с ръцете си. В свободното си време моделирам форми и фигури от пластелин. От три години посещавам Лятната академия към НХА, която се провежда всяка година през целия август. Там с мен работят сърцати хора – с отношение, знания и отговорност. И аз усещам как с всяка година ставам все по-добър и уверен.
Първият ми портрет също беше вдъхновен от древногръцката митология – Горгоната Медуза. А през последния август направих Минотавъра. Чудовищата ме вълнуват – те са ярки, запомнящи се. Драматични! Понякога искам да съм чудовище – силен и свободен от предразсъдъци и всякакви ограничения… Живот и здраве, и тази година през август ще работя в Лятната академия.
Решил съм да продължа човеко-животинската линия от хибридните митологични герои и към Горгоната и Минотавъра ще добавя Кентавър.
Срещам се със сценариста на филма – Мария Ландова, за да си поговорим за филма и главния му герой.
Как се роди идеята за сценария на „Окото на минотавъра”? Разкажи ми за първата ти среща с Денис.
За първи път видях Денис в Художествената академия, беше лятото на 2013 г. Майка му го доведе за да участва в „Лятната академия за деца и ученици“, която организирам всяка година през август. За първи път тръгваше модул „Заедно“ – за деца и младежи с увреждания. Страшно се гордея, че студентите, с които работя в Лятната академия, приеха с въодушевление идеята ми – деца с проблеми да получат достъп до заниманията с изкуство, естествено – напълно безвъзмездно.
Оттогава с интерес следя развитието на Денис като скулптор. Наричам го скулптор, защото за своите 4 поредни участия в Лятната академия пред очите ми той израстна и сътвори прекрасни скулптури. Ставаше все по-добър, разбира се, с асистенцията на студенти художници. С всяка следваща работа ставаше все по-уверен и смел в проектите и мечтите си. Първите 2 години с Денис работи Мария Коева – докторант в НХА.
Тя разви своята дисертация за възможностите на незрящи да се занимават с триизмерна пластика – доказа го теоретично, а и на практика – чрез Денис. На третата година, след като Денис направи своя Минотавър, аз бях поразена! Порази ме стоическия драматизъм, стаен в скулптурната фигура на митологичното чудовище. Денис интерпретира Минотавъра като раним и самотен човек, забравен от всички, низвергнат заради уродливостта си…
Точно тогава видях в историята на Денис кино и реших да направим филма. Интересното е, че Денис не беше чел „Физика на тъгата“на Георги Господинов, където темата за Минотавъра е базисна, и самичък беше стигнал до същият извод – навярно поради самия свой живот…
С какво те впечатли той, с какво се различава от своите връстници?
Още в първата ни среща аз видях едно смело и любознателно момче, което повече от всичко не иска да го съжаляват и е изпълнено с желание и решимост да атакува света, да открива нови неща, да се преборва с предизвикателства. Първото, което си помислих, беше: „Но той с нищо не се различава от връстниците си – жизенерадостен, енергичен, мечтаещ!“. А второто: „Боже, колко е различен!“
Денис е различен не поради недъга си, а въпреки него – с онова, което е успял да развие като компенсация. С таланта, с упорството и с дръзката си мечта да стане скулптор! С ежедневната си борба с тъгата и болката, със страха.
Достатъчен ли е талантът, за да може една съдба като тази на Денис да бъде надмогната?
Талантът е дар от Бога, но каквото човек сам направи с таланта си, това остава – личността, характерът се оказват решаващи. Неслучайно и двата предишни филма на продуцентската ни компания „Прожектор“ – „Стоичков“ и „Салто мортале“ – по своему се занимават с връзката между талант, характер и историческо време. Със схватката между субективния и обективен фактор при реализирането на таланта. Но във всички случаи е важно да се бориш за него – да не го заровиш, да не го замениш, да не го забравиш, да не се уплашиш от него…
Като учител на талантливи деца, аз съм се убедила в крехкостта на таланта и честото му крушение в стената от безразличие и завист, в неумолимостта на живота, на бита, на ситуацията… Само силната личност може да преодолее всички препятствия и като в приказките накрая да се ожени за царската дъщеря. В живота обаче хепиендовете са рядкост. Що се отнася до Денис, мисля че в неговата ситуация голямата му битка тепърва започва.
През май той ще бъде абитуриент и заедно със своите съученици от училището за незрящи „Луи Брайл“ ще се окаже на ръба на бездна. Относителното спокойствие, ритъмът и защитеността, които осигурява училището, рязко свършват. И след него зейва неизвестността, за която те са се досещали, усещали са диханието й, но сега вече ще се наложи да скочат в нея. Неизбежно е!
И точно тук следва да се намеси обществото, което най-сетне ще трябва да излезе от лицемерната политкоректна фразеология за равенство на различните, за равен достъп до образование и работа… И да направи нещо малко, но реално, което да им бъде от полза.
Могат ли хората в неравностойно положение да се занимават пълноценно с изкуство? Какво в България би им попречило?
Мисля, че изкуството е най-достъпната форма на човешко общуване поради своята условност и чистота. И за щастие видовете изкуства са сякаш така измислени от Създателя, че за всяко сетиво да има по изкуство. През всяко сетиво да има проводник, за да стигне до сърцето, до мисълта, до чувствата на реципиента, за да го приобщи към човешкия свят.
Някъде четох за момиче, което е родено без никакви сетива, но то „слушало“ музика с кожата си. Заставало между два големи усилвателя и усещало вибрациите. Навярно е можело и да танцува… А щом някой може да възприема изкуството, да го чувства и да го разбира, то той би могъл и по обратен ред да се изразява на езика на същото изкуство.
Във филма ще видите как незрящият Денис прави скулптура, но също и как той и незрящата му приятелка „гледат“ кино… Тук е мястото да цитирам един от участниците във филма – скулптора Цветослав Христов, който казва за Денис: „Това, че е незрящ не значи, че не вижда!“
А какво би им попречило в България ли? Ами същото, което и по света – неразбиране, липса на емпатия, липса на работещо законодателство, сведено до редица конкретни мерки… Въобще, всеобщият и повсеместен недостиг на човечност! Някои от нас нямат зрение, други нямат слух, но за жалост повечето нямат сърце.
Каква е причината в страната ни хората с увреждания да нямат равен достъп до култура и образование, свързани с изкуствата?
Главната причина е инерцията в мисленето на „нормалните“, че те са последната инстанция да решават, че те единствени имат правото да пишат правилата и да определят съдбите на ощетените. Бездушна инерция и суета е да си мислим, че щом някой е незрящ, то той априорно не може да бъде скулптор – така изглежда от нашия ъгъл на зрение.
А защо да няма право поне да се опита да бъде скулптор, ако това е мечтата му. Това присвояване на правомощия – самодоволното мнение, че хората с проблеми пряко зависят от нас „безпроблемните“ – ме отвращава и потиска.
Съществуват ли начини държавата да им подаде ръка? Кои биха били първите полезни стъпки?
Аз знам, че на хартия хората с увреждания имат афиширани права. Още в хартата за правата на човека, в Конституцията и в конкретните закони. На това представително ниво нещата изглеждат лицеприятно. Обаче това не е достатъчно. Нужни са работещи подзаконови нормативни актове, които да се прилагат на практика и съответно да се разработи система от санкции за случаите, в които не се прилагат.
Много трудно ще се промени манталитетът ей така от самосебе си. Факт е, че огромен процент незрящи не могат да си намерят работа и я карат само на помощи. Живеят страшно мизерно и ограничено, и общуват само със себеподобни. Незрящите имат развит слух и съществува мнението, че от тях по дефиниция излизат отлични музиканти, но освен за Рей Чарлз, Стиви Уондър и още един-двама, не се сещаме за други.
На трудния живот на незрящите си струва да посветим отделен филм, защото „Окото на минотавъра“, колкото е за незрящия Денис, толкова е и за екзистенциалните проблеми на всеки човек. Това е филм за смелостта да мечтаем, да се борим за мечтата си и за правото ни на щастие. В същото време, покрай филма се запознах с една страхотна жена – Мария Константинова, която е създала сдружение „Право на зрение – България“.
Тя неуморимо работи за създаване на работни места за незрящи. Самата Мария Константинова е осигурила в своя офис работа на трима. „И въпреки, че те се справят – сподели тя – аз усещам недоверието у другите към тях. Не го изговарят, но то съществува!“ За поредна година тя насочва и насърчава по няколко незрящи да се включат в екипа на София филм фест.
Хубавата новина е, че на София филм фест стартира специализирана секция – „Кино за незрящи“, като тук се има предвид не само филми, които се занимават с проблемите на незрящите, като нашия, но и филми, адаптирани за незрящи. Радвам се, че на 28 март, с „Окото на Минотавъра“ ще стартира тази толкова хуманна инициатива на фестивала. В момента работим по адаптацията на филма за незряща публика.
Готово ли е обществото ни да приеме хора като Денис като равни? Защо у нас различните все още се считат за хора втора ръка? Какво трябва да променим в манталитета си, за да сме адекватни в отношението си към тях?
Категорично не сме готови за хората като Денис. Сякаш ние самите имаме сериозни проблеми със себе си при тяхното приемане и аз наистина разчитам на филма да ни отвори очите и сърцата, и да активира действия.
Споменах за суетата ни да си мислим, че сме нещо повече, само защото очите ни са на мястото си и работят. Някой път, през нощта, когато не мога да спя, се улавям, че се вслушвам в сърцето си… Дори чувам кръвта как циркулира, „виждам“ милиардите клетки, които работят без почивка. И ме хваща срам пред тях и пред божествения промисъл в човека… Но това през нощта.
През деня всичко става делнично и величието на живота изчезва. За мен срещата ми с Денис е точно от такъв порядък – извънреден. Среща с величието на живота!
Времето, в което живеем, провокира ли възраждане на интереса към документалните филми, засягащи социални проблеми?
У нас няма зрителска политика по отношение на документалното кино, въпреки че имаме страхотна традиция. Не знам дали някога документалните филми са се радвали на друга публика извън тесния кръг на киномани и професионалисти.
Единствената медия, която редовно го прави достояние, е БНТ. Във Виена има специално кино, в центъра на града, в достолепна сграда – очевидно там има постоянна публика, иначе щеше да е изчезнало. А по света има множество фестивали за документално кино, което означава, че има интерес. Нашият филм вече е селектиран за два от тях – в Ню Делхи, Индия и в Белград.
От гледна точка на драматичното време, в което живеем, документалното кино е пряк начин да опознаем динамичните процеси и проблемите на света като процеси и проблеми на отделния човек. Не през сухата статистика и новините.
Има два вида документални филми – такива, които се правят по документи и прочитат историята през погледа на съвремието, и други, които снимат днешния ден и го превръщат в документ за бъдещето. Фактът, че на Киномания и на София филм фест има документални секции, е похвален.
Тук е мястото да благодаря и на Столична община, която подкрепя документално кино. Нашият филм е факт благодарение на субсидията, която екипът ни получи от Програма „Култура“ на Общината.
Има ли момент, който никога няма да забравиш от работата си с режисьора на филма Борислав Колев?
Предвид обстоятелството, че сме съпрузи, паметен е целият процес на зачеване и раждане на филма, защото, въпреки че се оказвам сценарист на доста филми, това е първата ни обща кинорожба. Наскоро стартирахме снимките на втория ни общ филм –„Jam session“, който също е подпомогнат от Програма „Култура“ на Столична община.
Кои хора не би искала да пропуснат „Окото на минотавъра”?
Мисля, че филмът е за всички.
Мария Ландова завършва Художествената гимназия през 1977 г. и Художествена академия през 1983 г. – специалност стенопис. Има реализирани мозайки и витражи. Десет години преподава изобразително изкуство в Национален учебен комплекс по култура – Горна баня. Занимава се с арт журналистика в редица вестници и списания – „Литературен вестник”, „Век 21”, Списание „Сега“, „Капитал“ и др. От 2000 до 2002 г. е автор и сценарист на образователно предаване за изкуство по „Канал 1” – „Нарисувай ми овца“. Сценарист е на няколко документални филма. От 2002 до 2010 г. е директор на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“. От 2010 г. работи в НХА.
