30 минути оставаха до тролея. Влязох в цветарския магазин срещу спирката. Имах достатъчно време да си избера цвете. Така или иначе отдавна исках декоративно кактусче. А и щях да изпълня желанието на една важна в моя живот жена, която искаше да ме дари с цвете за 8-ми март, но поради физическата ни дистанция, не можеше да го направи лично.
Е, явно тази година за 8 март мъжете бяха решили да бъдат оригинално евтини и бяха изкупили всички кактуси, и то за ужас на продавачките, които, както обикновено, вдигат тройно цените на рози, зюмбюли и лалета, но не и на кактусите. Естествено, цветарките не ме отразиха като потенциален клиент. Че защо дама да влиза в магазин за цветя на 8 март?
Това си беше видна дискриминация. Ами ако съм лесбийка, която е решила да зарадва гаджето си с някой друг букет за празника?! Вместо: „Заповядайте, госпожо, какво желаете?“, чувам репликата, отправена към току-що влезлия мъж зад мен: „Кажете, господине, как да ви помогнем?“. Преглъщам факта, че съм пренебрегната в правото си на клиент, който пръв е прекрачил територията на цветарника, и се заслушвам в господина: „Ами-и-и, такова, трябва да купя цвете за жена си, тя май не си пада много-много по цветя, но нали днес е празник на жената“.
Оставаха 28 минути до тролея и реших да тръгна към спирката на метрото. Крача и в главата ми кънти: „Трябва да купя, трябва да купя, трябва…“ Ех, хич не долюбвам модалните глаголи. Те са израз на собствената ни несигурност и чувство да бъдем харесани в очите на другите. Извън езиковедските разсъждения, все по-напоително става усещането, че сме лесно манипулативни същества, роби на производното ни малоумие. Празнуваме по задължение, по календар. Първо 14 февруари, а после и 8 март. И все „трябва“ да направим нещо. Мъжът трябва да купи подарък, за да се почувства жената жена. Унизително е и за двата пола.
Женските трудови маси дадоха гласност на половата равнопоставеност още преди век. В България мъжете вече са достатъчно еманципирани и ако ние, жените, очакваме нещо „специално“ да се случи в деня след 7-ми и преди 9-ти март, значи е трябвало да се родим в епохата на Клара Цеткин. Не че знаем коя е тя. И не е необходимо, светът има нужда от нови каузи.
В 21-и век 8 март е по-логично да бъде ден за подкрепа на жените емигрантки, които раждат децата си на влаковите релси или пред незавършените гранични огради. Някои от тях никога няма да усетят тежестта на четния брой карамфили и тежките сълзи върху неиздялкания си ковчег. А ние какво? Един, два, максимум три дни в годината се правим на мъже и жени, даряваме се и се изненадваме. А в останалите 268 дни и предходните 67 дни какво сме?
Не искаме цветя, нито скъпи вечери в ресторанти, бижута или спа. Може би за нас никога няма да пише в Уикепедия както за Клара Цеткин и най-вероятно няма да горим на клада, защото вярваме, че има живот на Марс. Едва ли ще родим, стискайки някое оградно съоръжение или ще кърмим детето си в палатков лагер. Ние търсим щастието в малките неща.
Три минути преди да дойде тролеят вече пътувах с метрото. И прочетох следния статус във фейсбук:
В момента живея с двама мъже. 8 март е. Прибирам се късно от работа. Все пак женските работнически маси вече са обединени в искането си за равнопоставеност и няма как, работим барабар с мъжете. Та, вратата заключена. Лампите изгасени. Противно на ясното ми разбиране, че това е поредният тъп празник, на който трябва да изхраним за година напред цветарките, бижутерите и винарите, влизам в очакване, че на масата в хола ще има букет цветя или малка кутийка с панделка. Вместо това – единият пуснал прахосмукачка, вторият – съдомиялна; първият изхвърлил боклука, вторият пък си прибрал дрехите в гардероба. И аз какво да правя, сипах си чаша вино (такова се намира у нас не само на празници) и се размислих: Едва ли Клара Цеткин на мое място би излезнала на манифестация в подкрепа на женската солидарност, защото никой от двамата не се е сетил да измие и банята.
Обичайте и себе си, и мъжете си! Честит 9 март, жени!
