Басистът Рено Гарсия-Фонс е от творците, които рядко се повтарят. Ако за рока бас-линията е основна, в джаза установеното трио е пиано-бас-ударни. Но инвенциите на Рено надхвърлят абсолютно всичко, с риск да бъда заплют от феновете на Пасториъс. Гостуванията му на Джаzz+ и участието му в началото на проекта Estruna всеки път събира публика, отдадена на пътешествията. И ако досега солените пръски на Средиземноморието окъпваха и подвижните пустинни пясъци, през които ни водеше, последният му албум ни разхожда из Града-светлина.
Досега едни от малкото му композиции с подобни конотации бяха в албума му от 2000 г. Acoustic Songs с Жерар Маре. Взел заглавието на романа на Емил Ажар/Ромен Гари (Гонкур 1975), албумът на каталунския французин Рено разчита на родените във Франция Давид Венитучи – акордеон (участвал в проекта на Рено La linea del Sur) и Стефан Карачи (вибрафон, ударни). Е, и на себе си:
Идеята – интимен, камерен джаз с акустично измерение. Доскуча ли ви, докато четете? Не и ако слушате и със затворени очи обхождате познатия непознат Париж – кога тичешком по стълбичките-улици на Монмартр (Montmartre En Courant), кога шляейки се около букинистите покрай Сена, доколкото са останали (Le Long De La Seine).
Темите са кристално-прозрачни като в ден без смог (парижката кметица не е като софийската). Намигванията – към Сати, Дебюси, но и към Превер и Брасенс. Акордеонът не е хашлашки-предизвикателен (Je Prendrai Le Metro!), а вибрафонът бълбука като шампанско (Après La Pluie). Мелодиите, изваяни под грифа на Рено неусетно преминават в ритъм, преди да изплуват като слънце зад облак (Elégie De Novembre – или как се живее след атентатите на 13 ноември, 2015-а). Носталгия по младостта (Les écoliers)? Не, по-скоро свежест като при първо възприятие. Май пак ми се приходи в Париж, както си мечтаеше баща ми – грях ми на душата, така и не го заведох, – но ако ви влече, тръгнете и откривайте сами, а ако отнякъде ви се причуе кавал, той също излиза под струните на маестрото (Si ça Te Dit):