Когато на приказката се гледа като възпитателен инструмент, е добре да си задаваме въпроса какво искаме да постигнем чрез нея. Дали просто желаем да запълним времето с детето, независимо от съдържанието на историята, или да се опитаме тази история да бъде максимално полезна за него. Чудим се как например то да разбере какво е зима. Тогава ние не обясняваме на детето чрез понятия, че зимата е един от четирите сезона, който настъпва след есента и след това идва пролетта. В такъв момент може да му разкажем приказка за това как листата заспиват и някой ги поема под Земята, там те ще дадат нова сила на пъпките, които ще разцъфнат през пролетта. Целта е в детето да оживее един приказен свят.
Наталия Дончева е майка на две деца и изкусно владее занаята на разказвача. Адвокат е по професия и последовател на валдорфската педагогика, където приказката е съобразена с етапите на развитие на детето.
През първия 7-годишен период детето учи чрез подражание. То копира всички наши действия и автоматично ги възприема като добри. На помощ в този възпитателен процес идват и приказките. Наталия обяснява, че е важно те да показват на детето, че светът е добър и да изграждат в него по един много фин и неосъзнат начин основата на бъдещото му възприятие за света.
Не трябва обаче да очакваме от детето до 7-годишна възраст, че може да отличи добрия от лошия герой и съответно да подражава на добрия. Затова се започва с най-прости и битови приказки. Детето е жадно да разбере света около себе си и ако ние му го представим като една приказка, то ще бъде много доволно. Щайнер ги нарича същностни истории – кратки разкази с прост сюжет с един или двама герои, които показват какво се случва в природата. До 7 години на детето не се представя образа на природата като стихия. Това го плаши. На тази възраст е добре да се набляга на природата, която дава живот, която е закрилница на човека и животните, и това извиква у него едно благоговение към заобикалящата го среда. Така че детето да бъде по-съзерцателно и когато е навън всяко едно дървче и цвете да оживяват по един вълшебен начин.
С равномерен тон и отговарящи на речниковия запас на детето
Не е нужно да се опитваме да впечатлим детето, провокирайки у него силни емоции. Персонажите, които изпадат в беда и им е причинено някакво зло, събуждат ненужен за малкото дете адреналин. Така е и с приказките за заспиване – добре e да се опитваме да подбираме такива истории, които не биха попречили на съня му. Също така разказвачът не трябва да отнема възможността на детето само да открие най-емоционалния момент в същностната история. Т.е. не е добре да украсяваме емоционално разказа на местата, които на нас ни се струват важни.
Героите на мама и татко
Хубаво е приказката да бъде изиграна, за да развием максимално сетивата и въображението на детето. Героите често се изработват от вълна, дърво или коприна. Така играчките са лишени от конкретика и децата сами доразвиват образите. А и редуцираме досега с пластмасата. На родителите, които се опитват да прилагат валдорфската методика у дома, препоръчвам да имат под ръка една кошница с вълна и прежда и заедно с детето си да придават различни форми. Може да се използва бяла вълна, като се боядисва с различни природни материали, за да предизвикаме учудване у детето. Например с куркумата – цветът идва от растението, благодарение на което се оцветява вълната, която дава овцата. Важно е да оставим детето само да каже: „Виж какво стана, хайде да пробваме и нещо друго“, а не ние да му привличаме вниманието с: „Виж какво ще се стане сега.“
Героите на Братя Грим
Те категорично не са замислени за деца. Това са приказки, които са били предназначени за големи хора и разказвани по време на седенки. Приказките на братя Грим, както и басните на Лафонтен, не са подходящи за първия 7-годишен период. За съжаление индустрията ги издава с твърди корици за деца до 3 години, като орязва част от текста и оставя само пряката реч. Добре е да се започне със „Сладката овесена каша“ и чак след 7 години – с „Вълкът и седемте козлета“ и „Червената шапчица“.
От 7-14 години в детето нахлуват по-бурни емоции и може да се премине към приказките за борбата между доброто и злото. То вече има едни минимални устои, изградени през първия период от неговото развитие, и е започнало да си задава тези екзистенциални въпроси. Информацията, с която се сдобива посредством приказката, остава в него и на по-късен етап то намира отговорите.
Не може разбира се, да очакваме че в самото начало напълно интелектуално то ще разпознае доброто от злото. По-скоро се набляга на чувствената страна на този момент, за да може детето да изпита симпатия и антипатия. Във втория 7-годишен период започват да се разказват приказките на братя Грим, за да се премине на 8-9 годишна възраст към басните, където са представени образи като хитрия, умния и глупавия, и се стигне към края на тази период, в който детето леко преповтаря първия 7-годишен период в елемента му на подражание. С разликата обаче, че започва да изпитва едно почитание към личности, които са добри, силни, умни, смели. Затова му се представят истории на известни личности. В тази връзка детето изпитва почитание към учителя, ако той притежава гореспоменатите качества.
Защо трябва да разказваме приказки?
На децата им е много трудно да опознаят нашия свят по интелектуалните закони, които ние сме вкарали в него. Раждайки се, те имат нужда да разберат къде са дошли. Детето, за разлика от възрастните, борави с други понятия и не може да очакваме от него, че като му кажем: „Това е така“ – и то да разбере за какво иде реч. Хубаво е да му създадем едно пространство, в което да му разкажем приказка и тя да започне да оживява, а то само да наслагва критерии и чувства около нея.
Посвещавам този текст на баща ми, който не познаваше валдорфската педагогика, когато аз бях дете. Но и братя Грим не можеха да познаят своите персонажи. В разказите на татко Спящата красавица, когато се събудила след 100-годишен сън, била толкова гладна, че първото нещо, което направила, е да изяде едно кебапче и чак тогава се върнала да целуне принца.
Но най-любима ми беше приказката за Трите прасенца – когато двете братчета отишли при най-голямото на гости. То варяло боб. Вълкът почукал на вратата, но никой не му отворил. Тогава той се промушил през комина и когато се озовал в стаята при прасенцата, казал: „Много съм гладен, може ли да ям от боба“ и те споделили храната си с него.
Не знам какво точно постигна приказката за принцесата и кебапчето, може би това подлежи на един по-дълбок самоанализ, но Трите прасенца ме научиха да не гледам на всеки вълк с предразсъдъка, че щом е вълк, той неизбежно е лош.
