Какво знаем за Япония? Познаваме ли я изобщо извън романа „Шогун“ на Джеймс Клавел? Страната на изгряващото слънце си остава загадка за много от нас. Има обаче книги, които ни карат да надникнем в скритите й кътчета.
Една от тях е наскоро излязлата „История на Япония“ от Братислав Иванов. Тя обхваща периода от неолита до наши дни. С автора на книгата разговаряме за Япония, нейната история, бит и културни особености.
Как възникна идеята за написването на тази книга? Какво е нужно, за да се напише един такъв всеобхватен труд?
В началото на ХХ в. един от европейските преподаватели, поканени от японското правителство да подпомогнат реформирането на образователната система, обръща внимание, че японците се ръководят от своя логика и правят изводи, които често са неразбираеми за европейците. Причините за това той вижда в междукултурните различия, засягащи митологията, религията, политическата и социалната еволюция.
Книгата „История на Япония“ е част от мой личен проект за запознаване на българските читатели с изброените особености на междукултурните различия. Вече имам книги за японската религия и за японската история, в момента работя над книга за японската митология. Идеята е стара, но нейната реализация изисква продължителна подготовка.
Какви са новите гледни точки към Япония в книгата, с какво може да бъде изненадан читателят?
Както е известно, историята се пише от победителите, а Япония е сред победените страни във Втората световна война. И победителите – САЩ и Съветският съюз – сътвориха множество неверни представи за Япония, някои от които са разпространени и у нас. Пример за това е митът за японската жестокост. Ако се изследват фактите, ще се окаже, че японците в никакъв случай не се били по-жестоки от руснаците, американците и т.н.
Познаваме ли историята и бита на Япония?
Напоследък в България се прави много за представяне на японската култура. Изключителна заслуга за това има Посолството на Япония, което е основен организатор на вече ежегодните Дни на японската култура. Интересът към Япония е огромен, но все още има и множество неверни представи. Една от причините за това е липсата на достатъчно изследвания от български автори.
Съвременна Япония до голяма степен следва моделите на западния свят, крие ли това риск от обезличаване и изгубване на идентичност?
Умението да заимстват чуждия опит е практика, в която японците се усъвършенстват още от древността. В продължение на векове те черпят знания и идеи от Китай, чиято роля на цивилизационен фактор в японската история никога не е била оспорвана, нито омаловажавана. Но успоредно с изкуството да усвояват чуждия опит в областта на науките и философията, на устройството и управлението на държавата, на материалните достижения и технологиите, японците се учат да се самоидентифицират чрез срещите си с чуждата култура.
Процесът на самоосъзнаване като единна общност в контекста на съпоставката „свое – чуждо“ започва още преди появата на централизирана държава в началото на VІІІ в. Дори процесът на глобализацията при японците протича под формата на т.нар. глокализация – съчетаване на глобалното с локалното.
Приличаме ли си ние българите като народ с японците и в какво най-много се различаваме?
Струва ми се, че си приличаме в отношението към красивото – народни танци, традиционни носии, традиционни занаяти, цветята и т.н. Различаваме се по много неща, най-важните от които е липсата на чувство за лична отговорност при нас в сравнение с японците. Бих казал също, че за японците са непознати националното предателство и националният нихилизъм.
Къде се пресича нашето източно светоусещане с тяхното?
Нашето светоусещане е по-скоро близко- и средно-източно, което е принципно различно от далекоизточното. Ако има някаква пресечна точка, тя трябва да се търси в културните традиции на двата народа.
На какво могат да ни научат японците, на какво ние можем да ги научим?
Не мисля, че има много неща, на които можем да научим японците. От тях би било добре да усвоим най-вече стремежа към хармония и сътрудничество, да спрем да се мразим и делим по какви ли не признаци.
През последните години има засилен интерес към хайку и изобщо към японската култура и изкуства. На какво се дължи това?
Всъщност хайку навлиза у нас много по-късно в сравнение със западния свят и дори с Русия. Доколкото ми е известно, самият термин „хайку“ е употребен за първи път от Крум Ацев в предговора към сборника с тристишия „Пълнолуние“, издаден през 1985 г. Тук е уместно да спомена, че у нас все още няма написана дори кратка история на японската литература, докато Астън още през 1898 г. издава своята „История на японската литература“, в която има отделна глава, посветена на поезията хайкай (хайку).
Една от причините за популярността на хайку е измамното усещане, че всеки може да напише такова тристишие. Всъщност, както в поезията изобщо, добри хайку се пишат от добри поети. В известна степен хайку измести интереса от другите форми на японската класическа поезия, които са обект на сериозни изследвания в света отвъд България.
Може ли урбанизираният градски човек да има полза от дзен философията, в какво би му помогнала тя?
Дзен става популярен в Америка, а после и в останалия свят по различни причини, една от които е тъкмо възможността да бъде практикуван и в урбанизирана среда. Вероятно нещото, за което помага дзен, е да освободим съзнанието си от предпоставеностите и да видим света такъв, какъвто е. Самият аз не съм практикувал дзен и не мога да дам отговор, основан на личния ми опит.
Премиерата на книгата беше в 18 СОУ „Уилям Гладстоун”, буди ли любопитство Япония у младите?
Разбира се. В това училище се възпитават повече от петстотин млади приятели на Япония. То е най-голямата образователна институция в България, в която се изучават японски език и култура. На премиeрата присъстваха посланикът на Япония, Негово Превъзходителство Яманака, заедно със съпругата си, и г-жа Маргарита Попова, която по това време беше вицепрезидент на България.
Един съвет към всеки българин, на когото му предстои да посети Япония?
Бъдете добронамерени, японците ще го оценят. Ако пък не сте, ще го разберат и също ще го „оценят“.
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология. Завършил е специалността „Японски език и литература“ в Московския държавен университет и е специализирал в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество книги и статии, посветени на японския език и японската писменост, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 2009 г. по предложение на японското правителство е удостоен от НВ император Акихито с Ордена на изгряващото слънце за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България.
