Ана-Мария Йопек е отдавна позната на приятелите и на Дуенде, и на Джаzz+. Дуетите с Пат Матини, Боби Макферин, Дафер Юсеф носят изящността на упоението, с което тя въздейства на най-големите. Традиционни полски фолк-мелодии (родителите й пеят във фолк-състав) залюляват с джаз-lullaby (самата тя има класическо музикално образование). Изшептяното от Ана-Мария хайку очаквано разчита на пианото на Макото Озоне. Фадото е отделна нейна страст, след участието в албума на португалския перкусионист Бето Батук, тя му посвещава цял албум – Sobremesa – където ни разхожда до най-западната точка на Европа и възпява (за пореден път) любовта си към Лисабон. Затова не е учудваща насоката в проекта с кубинския пианист Гонсало Рубалкаба, който излиза на пазара неслучайно в празника на влюбените.
Ана-Мария е от тези вокалистки, възползващи се от популярността на поп-музиката без да преминава в сладникавия регистър. Концепциите са по-скоро печеливши с разумна доза компромис – но не и в добрия вкус. Подборката на полски танга и болерос в годините между двете войни не е случайна. Повлияната от световните моди полска музика гордо се вписва в брилянтните валсове и мазурки на Шопен, а перкусивният прочит на Рубалкаба само подчертава тяхната интемпоралност. Албумът като че ли затваря цикъла на влюбването-разцвета и залеза на чувствата („кажи ми истината – излъжи ме отново“, както се пее в началната композиция „Twe usta kłamią”:
Културният мелтинг пот, в който ни потапя Ана-Мария, е както израз на двете епохи – 30-те на миналия век и днес, така и на настроенията, които не без известна доза песимизъм се опитват да надмогнат полското (европейското)-аржентинското/мексиканското (американското) без да пропускаме еврейското звучене и като музика, и понякога като текст.
За Ана-Мария работата с музиканти с различна от нейната култура й действа обогатяващо, като истинността и чувствеността са най-значимите в обмена на идеи. Свободата на джаз-импровизациите ни е достатъчна да я препоръчаме като една от любимките ни, оставящи музиката да бъде водеща, без задължително да върви със съответния си етикет.
„Работата с тези стари танга бе чиста магия. Рядко ти се случва да попаднеш на материал, изпълнен с очарование, интензивна меланхолия, мистерии и еротика“, признава варшавянката, научила се от всяка нота да бъде по-внимателна и по-скромна. От което харизмата на Ана-Мария не намалява ни най-малко.
