Kакъв е планът: още докато четете увода, без да ставате, се пресягате за телефона и се обаждате на личния лекар. С преправен глас му казвате, че сте много зле и не можете да стане от леглото. След два дни отивате да си вземете болничния. По груби сметки тези два дни ще са ви достатъчни да изгледате филмите, за които си говорим сега. Те са тежки, мрачни, няма да свършат бързо и вероятно няма да ви оставят приятни усещания, даже може да се наложи да си вземете и още един ден болничен след тях.
Защо да ги гледате ли? Защото сте киномани, защото сте готови да отидете отвъд и защото знаете, че понякога, като всяко изкуство, киното не е само забавление и прекарване на 2 часа. Понякога киното е тегаво, трудно за преглъщане и неприятно за гледане, понякога киното е катарзис.
И така, след като се освободихме от една част от туристите, да се освободим и от втората, та да останем само сериозни хора. Тук няма да става дума за филми на Триер, за ужаси и гор филми, няма да говорим за Ханеке, нито за азиатско кино. Не защото те не заслужават, а защото това всички добре си го знаем, а целта на този материал е да се изненадате поне малко. Така че нека извадим от сметките филми от рода на „Антихрист“, „Бялата лента“, „Тексаско клане“, „Хълмовете имат очи“ или „Голият остров“ и „Седмият печат“ и да скочим надълбоко.
Спайдър (2002)
„Спайдър“ на режисьора Дейвид Кронънбърг („Мухата“ (1986), „Източни обещания“( 2007)) е от онези филми, който те дълбаят отвътре като с белачка за картофи – няма да те убият, но през цялото време се чувстваш дискомфортно, а накрая от тебе оставят само люспи. Филмът е базиран на литературно произведение – романът „Спайдър“ или „Паяк“ на Патрик Макграт, а в главната роля е Ралф Файнс. Файнс е актьор, специализирал се в това да играе катили и ненормалници (освен „Хотел Будапеща“, е достатъчно да спомена само ролята на нацисткия садист от „Списъкът на Шинделр“ и изпълнението му в „Червеният дракон“ на ролята на… Червения дракон). В „Спайдър“ Файнс прави може би най-болната си роля. Буквално. Той играе току-що излязъл от психиатрията мъж, който се настанява в общежитие за хора с душевни проблеми в миналото. Именно в миналото е проблемът на героя, който преживява отново и отново едни странни моменти от детството си, свързани с проблематичните отношения между неговите родители и смъртта на майка му. Така казано обаче звучи прекалено жизнерадостно, думите трудно предават колко тягостен до всеки малък детайл е този толкова як филм.
Соларис (1972)
Вероятно най-известният филм на Тарковси си остава „Сталкер“ – екранизация по повестта „Пикник край пътя“ на братя Струграцки. Сега обаче няма да говорим за него, не защото е лесен за гледане, а защото е по-лесен за възприемане. „Соларис“ по едноименния роман на Станислав Лем обаче е друга работа. Той винаги е оставал някак в сянката на „Сталкер“, а името стана популярно годни след излизането на оригинала покрай холивудския римейк с Джордж Клуни от 2002 г. Истинският „Соларис“ обаче е лепкава и напоителна черно-бяла тегавиня, която през първия един час те кара да се чудиш какво точно гледаш, нали уж трябваше да е фантастика, тогава защото този човек пътува 15 минути в кола, а през вторите част вече разбираш, че е фантастика, но продължавах да се чудиш защо всички са луди, а през третия… Така, де, „Соларис“- гледайте го.
Трудно е да бъдеш Бог (2013)
Оставаме на руска вълна и отиваме дори по-дълбоко. “Трудно е да бъдеш Бог“ е филм, който смърди. По точно определение няма. Режисьор на екранизацията по романа на братя Стругацки е вече покойният Алексей Герман. Действието ни изпраща на несъществуваща планета, която е застинала в странно, мръсно, кално и жестоко средновековие. Замисълът е да се опитаме да си представим как би изглеждала Земята, ако не се беше случил Ренесансът. Главните герои, ако изобщо може да се говори за герои в този филм, са двама астронавти от Земята, изпратени на назадничавата планета като наблюдатели. Вместо да запазят неутралитет обаче, те започват да се изживяват като нещо като богове в този ужасно телесен и кален в пряк и преносен смисъл свят. Ключова за филма е изключителната работа на операторите Владимир Илин и Юрий Кременко, които сякаш изливат съдържанието на филма през екрана. В операторското решение има още една ключова за филма идея, но ще оставя тези от вас, които ще се решат да гледат филм, сами да я открият.
Изгревът на Валхала (2010)
Датският „Изгревът на Валхала“ с Мадс Микелсен е филм за сурови хора. Първо, в него става дума за живеенето или по-скоро за умирането (защото във филма и без това малкият набор от герои предимно мре) в северните части на Европа през 11 век. Второ, трябва и гледащият да има в себе си немалко суров нордически стоицизъм и мазохизъм, за да изтрае час и половина въргаляне в кал и кръв. Филмът е разделен на седем части, в него има почти толкова реплики, а героят на Микелсен се казват Едноокия, защото има едно око, което го прави единственият герои с име в целия филм. Въпреки този оголен до кръв натурализъм, а вероятно и благодарение точно на него, „Изгревът на Валхала“ е доста точна възстановка на това колко е било гадно да си викинг.
Праймър (2004)
Следващите два филма са от един и същи режисьор и сценарист. Това трябва да ви подскаже, че Шейн Каррут (между другото той играе главни роли и в двата) не прави филми, дето да ги гледате с пуканки. Това със сигурност важи за първия му филм „Праймър“, защото ръцете ви ще са заети с това да набутват мозъка ви обратно в черепа. Филмът е независим и по същество третира проблема на пътуването във времето. Това е изключителна странна комбинация – филм без почти никакъв бюджет за ефекти да се занимава с научно-фантастична тема. Какъв е резултатът ли? Усложняване на научно фантастичния проблем до пълна крайност. Филмът съчетава в себе си не 2, не 3, а девет времеви потока, тоест девет паралелни реалности, като всяка една от тях непрестанно променя случващото се в останалите осем. Това усложнява действието във филма дотолкова, че го прави почти негледаем. Добрите хора от интернета са се постарали да онагледят колко сложно е действието в „Праймър“ и то изглежда така:
Лично според мен обаче целта на филма не е човек да го разбере и всичко да му стане ясно от първия път. Филмът обърква и затруднява гледането нарочно, за да покаже на зрителите си колко дълбока и сложна е идеята за пътуването във времето, ако решим да подходим към нея сериозно.
Цвят по течението (2013)
Вторият филм на Каррут, за който ще си поговорим, не е толкова сложен, но е дори по-странен. Да определя точно за какво става дума в него е трудна задача. Ако все пак се опитам да го обясня сумарно, би звучало горе-долу така: паразити, контрол на съзнанието, лед, любов, прасета, ембиънт звуци, подчинение, власт, независимост. Усещането тук лично на мен много ми напомня на това в „Омарът“(2015), който се превърна в голям хит въпреки крайната си странност. Така, че ако филмът с Колин Фарел ви е харесал, задължително гледайте и „Цвят по течението“.
Таксидермия (2006)
Тази копродукция между Унгария, Австрия и Франция е всъщност доста популярна. Най-често се използва за преценка на непознати лица по купони, защото хората обикновено се делят на два типа – такива, които са го гледали, и такива, с които не си заслужава да си говориш в нетрезво състояние. Шегата настрана, „Таксидермия“ се състои от 3 кино новели, разказващи историите на три поколения мъже от една фамилия (ординарец с влечение към прасетата, състезател по бързо ядене и препаратор). Филмът е наистина странен, издържан в естетика, която най-лесно може бъде определена като хипернатурализъм. На моменти е откровено комичен, понякога обаче става тъжен, дори гнусен, а накрая и откровено плашещ. Въпреки това е задължителна резка върху колана на всеки киноман, защото недвусмислено показва колко болно и разкрепостено може да е европейското кино.
И накрая, ако двата дни минат, болничният е свършил и самите вие не се намирате в лечебно заведение, а ви се гледат още подобни филми, ще спомена само две заглавия. „Сало“ на Пазолини и „Мъченици“ на Паскал Ложие. Това са филми, които не съжалявам, че съм гледал, но дори ми е трудно да говоря за тях и със сигурност не бих си причинил това да ги гледам отново, веднъж ми стига.
Бел. ред. Добавете и третият сезон на „Черното огледало“, ако искате да се ужасите неконтолируемо от бъдещето, както и „Мьобиус“ на Ким Ки-Дук, който, макар и азиатски, предлага истински първичен океан от перверзен секс, кастрации, изнасилвания, инцест и БДСМ далече отвъд границите на поносимото (сексът е болка и обратното, убеждава ни филмът и успява – при това няма диалог, нито дума дори).
