Може да звучи малко като изхвърляне, но ако трябва да изброим съвременните будители в Русе, със сигурност едно от първите имена, които ни минават през ума, е това на Ваня Хинкова. Тя е книжар, книголюбец, страстен читател и абсолютен радетел за това повече хора да четат. Хващам я „на къс пас“ с няколко бързи въпроса да ни разкаже за отговорната и значима професия-живот сред книгите.
Не е ли голям риск хобито ти да ти е професия? Обичаш да четеш, а цял ден си обградена с книги и в работната си среда. Как си почиваш от всичко това?
Хм, това е един много интересен въпрос. Все едно да ме попиташ как си почивам от самата себе си. Конфуций е казал, че ако работиш това, което обичаш, няма да имаш нито един работен ден в живота си. В този смисъл, намирам себе си за един щастлив „безработен“ вече почти 8 години. Това в кръга на шегата, разбира се! А иначе, обичам да пътувам, да се срещам с непознати хора и места. По душа съм приключенец и „нещотърсач“, както би казала Пипи. Из джобовете ми винаги се намират камъчета, стъкълца, „тревни листа“ и други чудеса, които съм намерила някъде „по пътя“. Обичам също така да се разхождам вечер край реката, любувайки се на залязващото слънце. Слушам музика, чета поезия…, харесвам онези тихи моменти, в които мога да чуя по-добре гласа на сърцето си. Но дори тогава с мен неизменно има и книга. Така че не съм сигурна, че изобщо отговорих на въпроса ти.
Всъщност отговори прекрасно. При теб обаче водещо не е само четенето и комуникацията единствено с книжните тела. През последните години често организираш премиери и четения на съвременни български автори. Освен очевидното (да се популяризира новата родна литература) има ли реално смисъл от контакта между писател и читатели? Предполагам, ще кажеш „да“, но близкият контакт с артиста и автор на любима книга не го ли демитологизира в очите и сърцето на (по)читателя му?
Радвам се, че през последните години книжарниците се утвърдиха не просто като места, където се продават книги, но също един вид и като сцена (а защо не понякога и арена), на която се срещат четящите и пишещите хора. Всъщност тези срещи са едно от големите удоволствия в нашата работа. Смисъл има, разбира се, защото на хората им е любопитно да разберат кой стои зад думите в една книга – що за човек е той (или тя), как мисли, как говори, какво го вълнува… Този процес на емпатия между автор и публика, както би се изразил Георги Господинов, е изключително важен. Да, риск от демитологизиране съществува, но пък нека не забравяме, че го има и другия риск – да се „влюбиш“ безапелационно в човека срещу себе си, респективно в книгите му. Силно вярвам, че в литературата, както и в живота, печелят смелите – т.е. тези, които не се страхуват да бъдат себе си.
И в този смисъл, можеш ли да четеш книги на автор, когото смяташ за ужасен човек? Влияе ли ти това или успяваш да теглиш линията (тънка и червена, разбира се) между артиста и човека?
Като ученичка смятах, че е невъзможно да пишеш възвишени стихове, без да имаш възвишена душа. Тогава моят учител по литература безжалостно попари идеалистичните ми представи за света, като каза, че трябва да се науча да правя разлика между лирически герой и творец, давайки ми за пример Иван Вазов и Пенчо Славейков – двама поети, които са написали едни от най-нежните и лирични стихове в българската поезия („Люлякът ми замириса“ и „Во стаичката пръска аромат“) и все пак това не им е попречило да се ругаят като „най-долни каруцари“, срещайки се на улицата.
Няма да споменавам имена, но съвременната българска литература също има своите примери в това отношение. Така че, да – с времето се научих да правя разлика между едното и другото. Разбира се, ако харесвам човека, тогава и написаното от него има по-голям шанс да докосне душата ми, а не само ума ми. Но се старая да не забравям, че всъщност никой от нас не е съвършен и дори най-свет(л)ият човек хвърля след себе си сянка.
Какво е отношението ти към електронните книги? И ще започнат ли да се появяват повече такива на съвременни автори и у нас? Не знам при теб как е, но много читатели предпочитат да дадат 5 лв. вместо 15 и да не се налага да разнасят физическото книжно тяло със себе си – качват си огромна бройка книги на електронния четец и удобството е гарантирано.
Сръбският писател Владислав Баяц казва: „Електронната книга е информация, а хартиената книга е култура“. Нека приемем, че съм съгласна с него. За мен електронната книга е удобство, но хартиената е магия – тя има тяло, мирис, цвят и душа също като нас, хората. Всъщност книгите по своята същина са живи същества. Оживяват в ръцете и сърцето на всеки, който ги чете и обича. Та в този смисъл, ако ме питаш кое предпочитам – удобството или магията – отговорът за мен е очевиден и само един. Не ме разбирай погрешно, не го казвам от позицията на стар книжен плъх, който не вижда по-далеч от носа си. Напротив, самата аз имам айпад, пълен с електронни книги. Нося го със себе си при всяко свое пътуване и от всяко пътуване се връщам с чанта, в която има най-малко три хартиени книги. Така че не е въпрос на поза, а на избор.
От друга страна, проблемът с размера на минималната заплата в страната ни и с този на ДДС-то (най-високото в Европа, доколкото знам) в никакъв случай не благоприятства развитието на книжния пазар в България. Разбира се, че един средностатистически българин ще предпочете да даде 5, а не 20 лв. (каквато е средната цена на хартиената книга към момента). Но тази тема е много обширна и не мисля, че тук е мястото да говорим за това.
За появата – да, ще се появяват все повече. Процесът вече е започнал и е въпрос на време всяка книга да си има, освен хартиен, и електронен вариант. Но нека ти кажа какво ми се случи съвсем наскоро: по интернет с мен се свърза млада жена, която живее в Щатите, издала първата си книга на български и даже вече я беше разпространила из мрежата в електронен вариант (включително в нашия сайт). Искаше съвет как да популяризира романа си. Отговорът ми беше стандартен – Фейсбук, медии… Но истината е (това споделих и на самата нея), че много по-лесно щеше да бъде за всички, включително за нас, книжарите, ако книгата беше на хартиен носител. Трудно е да кажеш на хората „Вижте тази книга, невероятна е!“, ако не държиш нищо в ръцете си.
Не мога да мина без това клише, ще ме извиниш: чете ли българинът и ако да, какво? Какво определя превръщането на една книга в бестселър у нас?
Да, българинът чете. Той е любознателен и любопитен, отворен е към нови светове, иска да знае всичко, да разбира от всичко, да е в крак с последните новости. В това отношение го намирам за всеяден – като се започне от Тръмп и Венета Райкова, мине се през тежките руски класики и леките американски трилъри, и се стигне чак до Ванга, Путин и хибридните войни. И тъй като страната ни е малка, достатъчно е да се покажеш на мегдана, та да знае, дoде заходи слънцето, цяло село за теб. В случая ролята на мегдана играят медиите и то предимно сутрешните блокове и предавания. Вестниците и списанията също спомагат за това. Ето как се раждат бестселърите у нас. Разбира се, има и друг вариант, който за съжаление, се случва по-рядко и който лично аз предпочитам повече – един автор, с талант и кураж, пише великолепна книга, за която после някой друг човек, също с талант и кураж, казва няколко добри и умни думи и тя тръгва по пътя си към читателските сърца. Държа да подчертая, че именно в този случай е изключително важна ролята на книжаря. Защото бестселърите ги продават медиите, а истински стойностните книги – книжарите.
И за финал, има ли видно опошляване в национален, а защо не и в световен план? Способно ли е консуматорското общество да бъде и културно такова, да се развива и да дава възможност на подрастващите да формират вкус към високо изкуство и в частност литература?
Истината е, че не можем да избягаме от реалността, в което живеем. Говорим за книжен пазар и за книгата като продукт. Спорът за качествената и количествената литература е дълъг и не съм сигурна, че изобщо води донякъде. Важно е за нас като индивиди да се научим да правим разлика между стойност и цена. Всяка стойност си има „цена“, но не всичко, което има цена, има и стойност. На това трябва да научим и децата си: да четат със сърцата си и да мислят с главата си – със своята собствена, не с нечия друга. Само времето е способно да отсее високото от ниското. Не сме родени да бъдем съдници, но можем да бъдем читатели и съзидатели. Какво по-хубаво от това!
