В този текст ще стане дума за един от най-значимите и недооценявани мислители на нашето време – Джийн Шарп. Наричат го бащата на борбата без насилие. Може да бъде описан и като най-добрия приятел на революцията или като най-лошия кошмар на всяка диктатура. Вече на 84 години, американският учен посвещава голяма част от живота си на изучаването на дръзката, дори безразсъдна идея, че отказът от насилие е много по-ефективен начин да се свалят корумпирани и репресивни диктатури, в сравнение със самото насилие.
Книгата му „От диктатура към демокрация“, превърнала се в нещо като наръчник за сваляне на диктатори, е написана преди повече от 20 години, но въпреки това е преведена на 30 езика и продължава да се разпространява като вирус. Автор е и на „198 метода за действия без насилие“ – списък с работещи и понякога изненадващи начини да се изтръгне властта от ръцете на режима.
През 2004 г. например, по време на Оранжевата революция, която изстреля опозиционния лидер Виктор Юшченко до изборна победа, стотици хиляди протестиращи превърнаха „Площада на Независимостта“ в Киев в море от оранжеви знамена – цветът на кампанията на Юшченко.
Номер 18 от списъка на Шарп: „Използване на знамена и символно натоварени цветове“.
По време на президентските избори през 2000 г. в Сърбия активисти, противопоставящи се на тогавашния президент Свободан Милошевич, разпространяват стикери, тениски и плакати с надпис „Gotov Je!” („Свършен е!“). Чрез тях активистите се опитват да покажат на обществото, че Милошевич не е непобедим.
Номер 7 от списъка на Шарп: „Призиви, карикатури и символи.“
В Кайро, по време на египетските протестите от 2010-2012 г., станали част от „Арабската пролет“, протестиращите заживяват на площад Тахрир в палаткови лагери. Там те рисуват, създават музика и пеят песни против Хосни Мубарак. Много от хората се събират на площада в петък, за да се помолят, а след това организират големи политически митинги.
Номера 20, 37 и 47 от списъка на Шарп: „Молитви и религиозни ритуали. Песни. Масови протести.“
Всички идеи за революция на Шарп се основават на един елегантен и прост принцип: никой режим, дори и най-жестокият и авторитарен, не може да оцелее без подкрепата на хората. Идеята на Шарп е тази подкрепа просто да бъде снета. Според него ненасилствените действия могат да подкопаят устоите на властта така, както термитите прегризват ствола на дърво. През 2009 г. тези идеи му носят номинация за Нобелова награда за мир. Самият той заявява, че признанието идва след „десетилетия трудности“. Методите му често са отхвърляни и интерпретирани погрешно, обвиняван е, че сътрудничи за ЦРУ.
През годините обаче той не спира да работи, понякога остава почти без пукната пара. Налага му се да ръководи организацията си институт „Алберт Айнщайн“ от дома си в западен Бостън, защото не може да си позволи да наеме офис. Накрая обаче последователите се появяват. Започват да идват хора от цял свят, защото искат да променят ситуацията, в която живеят. Идват, за да чудят необичайните идеи на Шарп, които той на инат е градил цел живот – идеи, които слагат начало на революции.
Първият бунт
Първият случай, в който Шарп застава твърдо зад кауза, е през 1951 г., точно след като завършва колеж и се премества в Ню Йорк. По това време САЩ е във война в Корея, а Шарп отказва да влезе в армията. Не отива на медицинските изследвания и не попълва документи за постъпване в армията.
„Избрах своя форма на морален протест, в случая това беше най-неприятната – гражданското неподчинение.“ Наказанието за това по онова време е 14 години затвор. Дори родителите му не разбирали защо се излага на подобна опасност, която заплашва да провали бъдещето му на отличен колежанин. „Те се опитваха да ми приложат силен натиск – спомня си Шарп. – Това обаче беше нещо, което просто трябваше да направя.“
Първоначално той се опитва да получи статут на „отказник“ – човек, който заради своите убеждения не желае да се подложи на военна повинност. Това обаче му бива отказано, а по-късно дори започва да съжалява за решението си. През 1953 г. нещата за Шарп загрубяват. ФБР го арестува и го вкарва във федерален център за задържане, където да чака процеса си. В тези тежки за него времена на помощ му се притича неочакван съюзник: Алберт Айнщайн.
Едва 25-годишен, Шарп вече показва интелектуалния си кураж, който по-късно ще се превърне в характерна черта на книгите му. Той пише на големия физик, моли го да напише предговор към първата му книга („Ганди: да си служиш с моралната сила като с оръжие“) и му разказва за случая си. Отявлен пацифист през целия си живот, Айнщайн споделя и възхищението към Ганди, което Шарп открито заявява в книгата си, затова се съгласява да напише предговора.
От писмо от 2 април 1953 г. големият физик пише: „Искрено Ви се възхищавам за моралната сила, въпреки че наистина не зная дали бих постъпил по същия начин, ако бях поставен в ситуация, подобна на Вашата“. Айнщайн определя книгата на Шарп като „дело на роден историк“ и допълва: „Как е възможно толкова млад човек да напише толкова зрял труд?“ Шарп споменава името на Айнщайн по време да процеса си, но в крайна сметка бива осъден на две години затвор, от които излежава два месеца и 10 дни. (…)
Моментът на откритието
След като излиза от затвора, Шарп отново се съсредоточава върху работата си. Не след дълго се мести в Норвегия и постъпва в Института за социални изследвания в Осло. Там работи в сътрудничество с професор Арне Нес, който също споделя страстта на Шарп по Ганди, а години по-късно ще бъде обявен за бащата на инвероментализма. За известно време нещата изглеждат обещаващи. Нес използва влиянието си в института, за да осигури финансиране за голямо изследване в областта на конфликтите без насилие.
Още преди сериозната работа да е започнала обаче, проектът става второстепенен за сметка на ново и по-модерно научено поле: изследванията върху мира. До ден-днешен Шарп не позволява работа му да бъде погълната от по-големия наратив на изследванията на мира. „Все още смятам, че много от изследователите на мира имат доста наивни и романтични представи по отношението на науката“ – заявява той.
Все пак Шарп получава възможност да продължи работата си в института за още няколко години. Така той полага основите на делото си, печатайки страница след страница на портативната си пишеща машина. Още тогава започва да вижда и пропуска в работата си: по онова време Шарп не разбира механизмите на властта. Затова отива в Англия и започва да изучава политически науки в университета „Оксфорд“. Учи под наставленията на Алан Бълок, първият биограф на Адолф Хитлер, и чете всичко от Макиавели до Огюст Конт и Дейвид Хюм, внимателно анализира тоталитаризма и историята на диктатурите. Така, постепенно попълвайки пъзела, Шарп започва да си задава важни въпроси.
Какво дава дори и на най-репресивните режими правото на управляват? Отговорът, постепенно разбира той, се крие в това, че хората вярват в силата на управниците. Дори и най-жестоките диктатурите се нуждаят от сътрудничеството и подчинението на хората, за да продължат да управляват. Така той стига до извода, че, определяйки източниците на властта – администрацията, полицията, съдебната система и дори армията, стават ясни и силите, на които диктатурите разчитат, за да съществуват. Осъзнавайки това, Шарп се връща към теориите си за борба без насилие: „Каква е същността на това начинание – пита се той. – Какви са методите, които го правят по-различно от стачките, протестите, бойкотите, гладните стачки… Как функционира то? Може и да се провали, но защо се проваля? Ако пък даде резултат, какво е благоприятствало за това?“
И тогава идеята идва. Ако диктатурите зависят от сътрудничество от страна на хората и институциите, тогава единственото, което трябва да се направи, е то да бъде преустановено. Именно това е същността на борбата без насилие – тя унищожава управлението, дори и най-жестоките диктатури, чрез чисто политически механизъм. Това бил моментът на откритието, който отвежда Шарп към първия му голям текст „Политиката на действията без насилие“. Веднага след публикуването си през 1973 г. изследването се превръща в основополагащ труд на борбата без насилие и се цитира до ден днешен.(…)
Световноизвестният труд
Най-популярната книга на Шарп „От диктатура към демокрация“ вече се е превърнала в наръчник за сваляне на диктатури. Тя започва живота си Мианмар (бивша Бирма) под формата на неофициален текст, отпечатан на хвърчащи листове, които активисти, живеещи под военна диктатура, си разменят от ръка на ръка. А този, у когото властите намирали текста, бил осъждан на седем години затвор. От Мианмар тя достига Индонезия, след това и Сърбия. После самият Шарп губи следите ѝ. Книгата обаче започва свой собствен живот, предава се от активист на активист и накрая, според някои, се превръща във вдъхновение за Арабската пролет.
Сценаристът и режисьор Руарид Ароу, който е автор на документален филм за Шарп „Как да започнеш революция”, бил в Египет по време на революцията от 2011 г. Той споделя, че млад активист го уверил, че книгата на Шарп била широко разпространена на арабски език, но отказвал да повтори това пред камера, защото се боял, че информацията за американско влияние върху движението ще го дестабилизира.
Шарп е автор на около трийсет книги, а на сайта му може безплатно да бъде свален наръчник за лично освобождение с обем от 900 страници. Самият той казва, че в много случаи военните възприемат трудовете му много по-сериозно, отколкото пацифистите. Такъв бил случаят с Робърт Хелви, пенсионират полковник от американската армия, който се запознал с Шарп през 1987 г. в Харвардския университет. Преживяното през виетнамската война убедило Хелви, че трябва да се намери алтернатива на избиването на хора. След като чул Шарп да говори, той веднага бил погълнат. Тогава решил, че Мианмар е идеалното място за теориите на мислителя.
Хелви бил военно аташе в Рангун (бившата столица на Мианмар, понастоящем градът се казва Янгон). Там той започнал да симпатизира на групи, противопоставящи се на режима. След като напуснал армията, започнал да работи като консултант към паравеонната оргнаизация Национален съюз „Карен“, борещата се за свободата на народа на Бирма, която извършва няколко ненасилствени актове на неподчинение в подкрепа на демократичната опозиция. Хората в Бирма били удивени от теориите на Шарп. Те не може ли да повярват, че са се избивали в продължение на 20 години, а през всичкото това време е имало алтернатива. Тогава те го молят да напише нещо за тях.
„Не можех с чисто сърце да пиша за Бирма, защото не я познавам добре – споделя Шарп. – Човек трябва поне да има скромността да не пише за неща, които изобщо не познава. Затова трябваше да пиша по принцип – ако едно движение иска да сложи край на дадена диктатура, как може да го стори?“ Така се ражда „От диктатура към демокрация: Концептуална рамка за освобождение“. Днес книгата е преведена на амхарски, фарси, френски, немски, сръбски, тибетски, украински, узбекски, арабски и още десетки езици.
„По всичко изглежда, че така плъзва новината, че не насилствената борба съществува – казва Шарп. – Тя идва едва ли не под формата на откровение, което казва на хората, че ситуацията им не е безнадеждна.“ И въпреки че Арабската пролет от 2011 година поставя книгата на Шарп в светлината на прожекторите както никога дотогава, авторът ѝ остава скептичен за нейното реално и измеримо влияние. „До ден днешен ми се приписва например сериозно влияние върху Египет, докато аз не зная някъде да има неоспорим данни, които да го докажат.“
Доказателства обаче има. Днес Шарп се движи трудно и прекарва по-голямата част от времето си в служба на института „Алберт Айнщайн“ – организацията, която основава през 1983 г., за да може чрез нея да разпространява идеите си, но хората продължават да се тълпят около него. Изказват му благодарност и молят да им подпише копие от книгата, а на комплиментите и благодарностите той отвръща простичко: „Просто имаше трудни въпроси за разрешаване“.
