Само три дни след началото на Новата година из коридора на камерната сцена на театър „Сълза и смях“ се чува радостно жужене. В студената зимна вечер хората са като пчели, събрали се на топло в кошера, наречен театър. Вълнението им идва от това, че само след броени минути ще се срещнат с един от най-известните мимове в света – Герасим Дишлиев – Геро. Той е ученик на великия Марсел Марсо. В България изнася рядко представления, но за сметка на това всяко едно се помни дълго. Новият му спектакъл „Не на мястото си“ може да се нарече съвсем спокойно театрален експеримент. Всяко подобно начинание крие много рискове. Геро обаче не е артист, който се страхува от предизвикателствата на сцената.
Ето какво казва самият той за представлението:
Нека вземем един обикновен човек. Да речем, че го извадим от контекста на ежедневието му и го сложим на сцената. Нека прибавим няколко грама безсмислени истории или пък го потопим в странни ситуации, разбира се, не по волята му. И ето че той веднага ще се почувства не на място. А когато се чувстваш не на мястото си, няма нужда от думи. Тялото реагира, бори се, играе. Перипетиите, които обикновеният човек иска да преодолее, за да намери доброто място, са истинският извор на вдъхновение. Въпросът е: „Hякой знае ли къде ни е мястото? Истинското?“. Ако разполагате с отговора, моля да заповядате на сцената.
В края на спектакъла Геро покани публиката да се качи на сцената. Така хората успяха да погледнат от светлото към тъмното, където до преди минути са били самите те. След като пчелите напуснаха залата и в театралния кошер стана тихо, Геро отговори на няколко от моите въпроси.
Как се роди идеята за театралния експеримент „Не на мястото си“?
Този експеримент се роди в най-трудната година от моя живот. И по тази причина си казах, че спектакълът трябва просто да весели публиката. Никаква философия, никакъв скрит подтекст, нито нечия критика, нито главоблъсканица. Проблемите си бяха мои, защо да занимавам другите? Нищо повече, ако мога така да се изразя, само да разсмива. Сюжетът беше интересен – да създам герой, който винаги да се намира в “лошия жанр“. Това бе темата на литературния фестивал “Една книга в Мец“ 2015-а. Организацията на фестивала ми беше поръчала спектакъл, достъпен за всички. Аз сложих другото изискване “и да разсмива всички“. Само че да разсмееш не е толкова лесно. Още повече, когато в крайна сметка се смееш над себе си, след като на сцената съм сам. И понеже бях сам, имах нужда от нечий поглед, който да застане пред мен и да ме сложи на място ми.
И така дойде Еди в ролята на съмишленик. Еди или по-точно Едуар Десу льо Мутие е мъж в разцвета на шейсетте, от поколението на “джентълмените“. Роден във цирка, работил и работи в цирка. Той и братята му “Кастор“ са част от една благородническа циркова фамилия, обиколила целия свят – от баща до син. Еди носи в погледа си почти цялата история на световния цирк на 20-ти век. Погледът му е добронамерен, точен и творчески див. По този начин се роди “Не на мястото си“, между погледите на един съвременен физически актьор-мим и един бивш акробат и актуален свидетел-клоун. Така проектът се обогати и порасна. И хубавото на едно такова представление е, че всяка нова среща с публиката е както срещата на слънцето с гроздето. Докато спектакълът узрява, актьорът прозрява.
Защо съвременният човек се чувства често „не на мястото си“? Как да му помогнем да се справи с този проблем?
Моето виждане е, че във всяко “съвремие“ съвременният човек не се чувства комфортно на мястото си. И нямам обяснение. Имам предположения. Едно от тях е космологично. Всичко се мени с шеметна скорост. Колкото по-напред върви, толкова скоростта се ускорява. Може би това е последствие Големия взрив. Не знам ! От друга страна ние човеците, както всяко едно създание в природата, сме м-ъ-р-з-е-л-в-ц-и. Вероятно това е следствие от втория принцип на термодинамиката – всичко се стреми към по-малкото съпротивление. Нека обобщя – всичко се мени, а ние искаме да е същото. Е, да, ама не! По този начин става конфликт. Директното следствие от този конфликт е, че често се чувстваме не на мястото си.
И знаете ли кой е единственият печеливш от този да го наречем монументално-галактически конфликт? Актьорът. Ние актьорите потриваме ръце и си казваме – ето тук има хляб. После мигом скачаме в ролята на героя, за да разсмиваме (понеже в случая е комедия) съвременния човек. Друг начин да му помогнем не виждам. Нали съм просто артист. Още повече съм безсловесен комик. Като такъв предлагам на публиката възможността тя самата, благодарение на силата на въображението, да определи детайлите на събитията, случващи се на сцената. Дали се надсмивам над себе си, над бикобореца, който подценява съперника си, над началника, който се взима за Джеймс (Бонд), това публиката го определя. Чрез смеха аз й предлагам самолечение.
В какви моменти излизаш от кожата си и не можеш да си намериш мястото?
Когато съм свидетел на несправедливост, но съм в положението на просто наблюдател. Това ме изкарва от кожата, кара ме да обикалям, да търча, да крещя. Не знам как е с вас, но на мен ми се случва често напоследък. Твърде често. Не говоря в личен план, нещата там са другояче. Там ми е ясно, че ако има нещо, което не си е на мястото, не след дълго ще го сложа на мястото му. Но в обществен, социален и общочовешки план – там е по-трудно и се стига до често и явно излизане от кожата.
Имам чувството, че в съвремието ни получаваме толкова много информация за обкръжаващия ни свят. Често тази информация не ни е безразлична. Не ми е все едно, че когато вървя по улицата има толкова много хора, които ми протягат ръка за някоя стотинка, а аз нямам, за да мога да дам на всички. Не ми е безразлично, че високопоставени лица си играят със съдбата на милиони хора, изхождайки единствено от собствения си финансов интерес. Че сме потопени постоянно в океан от страх и че това се прави елегантно, прилежно и продължително с една едничка цел – известна част хора да могат да изграждат политическото си влияние тук-там по земното кълбо. Всичко това ме изкарва извън кожата ми, защото ме кара да се чувствам безсилен, защото не виждам начина, по който мога да се противопоставя на тази несправедливост.
Къде се чувстваш на мястото си?
На сцената, когато репетирам и играя. Там ми е мястото. В залата, когато преподавам -там ми е мястото. Мястото ми е до реката, която и да е тя. В гората, където и да е. На върха на планината, каквато и да е. Сред природата се чувствам на мястото си. Но винаги има едно „Но“. В моя случай то е, че, за да мога да покажа работата си пред публиката, не мога да бъда в гората, край реката, там някъде на върха на планината, както ми се иска. Залата, сцената, театърът са в градовете, сред хората. Това, което ме успокоява е, че не съм първият в подобна позиция. Още Бодлер го е казал: “Добре съм там, където не съм!“. Звучи като че ли шоп го е казал, или Нане или Вуте, или Гарабет, Чапай или Петка, Барон Мюнхаузен или пък Сирано дьо Бержерак. Нали и вие си го мислите?
Кои места ще посетиш със спектаклите си през 2017 г.?
Засега плановете са в сферата на предположенията. Тази година с “Монолог с куфар“ ще се подвизавам често в Италия и Франция, има планове за Буркина Фасо и някои съседни западноафрикански страни. Другото представление, в което играя – “Радио Тур Ефел“, ще извърви в общи линии същия път. Същевременно съм в преговори за организирането на едно отвъдокеанско турне – източния бряг на северноамериканския континент, което се надявам да продължи около месец.
Що се отнася до току-що родилия се спектакъл “Не на мястото си“, с него засега искам да се върна през април-май в България. Надявам се това да стане възможно в периода между Великден и Гергьовден, като в турнето искам да се спра в София, но и да обиколя страната. Роден съм в Свиленград, живял съм в Ботевград. И на двете места читалищната театрална дейност е добре развита и ми се ще да посетя и други такива места – Хасково, Стара Загора, Любимец, Харманли, Ивайловград, Тополовград. По този начин ще изляза от големия град и ще съм по близко до природата.
Снимки: Христо Русев
