Публикуваме текста на анализатора Джъстин Бъклър – професор по политически науки в университет „Кейс Уестърн Ризърв” (САЩ, Охайо) – без редакция и почти без съкращения, защото смятаме, че изложените в него позиции, насочени към медийната среда в САЩ, имат отношение към механизмите по формиране общественото мнение навсякъде по света.
Непартийният модел в журналиста се изгражда около идеята политически събития да се отразяват с презумпцията, че и двете партии са виновни във всичко, в което ги обвиняват. В президентската кампания от мината година, Доналд Тръмп, който през цялото време лъжеше умопомрачително много, изведе този модел на отношение към политиците до точна на пречупване. Според PolitiFact 51% от твърденията му са „неверни“ или „лъжливи“, а други 18% пък са „частично“ неверни. Мандатът му ще продължи да прави следването на нормите в непартийната журналистика все по-трудно.
Медийните издания избират как да се позиционират спрямо пазара, но им се налага и да мислят за това как точно да заявят пред читателите си своята идеологическа позиция. Така те влизат в стратегически контакт с политиците. Партийците от своя страна използват идеологическата призма, през която журналистите пречупват информацията ( но дори и само съмненията в такива практика) и дискредитират дори и напълно основателна критика. И докато републиканците от години обвиняват либералните медии в преднамереност и тенденциозност, никой не го е правил с отдаденост, по-голяма от тази на Тръмп, поляризирайки журналистическата среда едва ли не до необратима степен.
Развитието на непартийната преса
През 20 и началото 21 век печатните медии изкарват приходите си чрез читателски абонаменти, продажби и реклами. Въпреки това, докато икономическият модел заработи, изданията изпитват големи финансови трудности.
През 19 век много от вестниците били издави и разпространявани от институции, които не са го правили за пари. По този начин политическите партии се превърнали в основен източник на новини. С други думи поради икономически и политически причини през 19 век партийните вестници били нещо съвсем естествено. Едва ли информацията в тях е била безпристрастна, но никой не е очаквал нещо различно, защото идеята за неутрална журналистика по онова време просто не съществувала. Развитието на независимата преса изисква (при това в големи мащаби) наличието на икономически независима продукция и дистрибуция, както и разбирането, че за нея би имало пазар.
Ерата на сензационната журналиста, която започва в началото на 20 век, прави възможна този вид независима преса. Сензациите, предшественици на разследващата журналистика, започват още от времето на Ъптон Синклер и неговите съмишленици, които първи се заели да разкриват корупция и скандали. Техният успех показал нуждата от вестници без партийна ориентация и произвел модел на дистрибуция, която позволил на много непартийни вестници да излязат на печалба, запълвайки тази нова ниша в пазара.
Независимост в сложна медийна среда
Също както развитието на пазара спомага за формирането на зависима преса, предприемачеството в комбинация с технологиите позволяват на компании като Фокс Нюз и MSNBC да осигурят новини и медийно покритие както от представители на отявлено консервативния политически спектър, така и от хора с откровено либерални идеи. Достъпът до интернет допълнително фрагментира медийната среда и отваря нови идеологически ниши.
Тези медии обаче размиват посланието към зрителя или читателя, което по правило трябва да е следно: непартийният журналист се стреми към достоверна критика, а партийният винаги и независимо от всичко ще критикува отсрещната страна. По този начин на зле информираните избиратели ще им бъде трудно да различат между, да кажем, достоверно обвинение от непартиен журналист, че някой републиканец лъже, и партиен журналисти от левия спектър, който си служи преднамерено с информация и не си го признава.
Моментната карта на медиите е смесена. Тя комбинира издания с предпоставени мнения и позиции, които функционират като партийно обвързаните вестници от 19 век, и журналистически издания, които се опитват да следват сензационния модел, развил се в началото на 20 век. Начинът, по който вторите се опитват да се разграничат е от първите, е чрез следване на определени норми за безпристрастност, но и чрез убеждението, че партийните функционери са извършили всички политически грехове и са виновни по презумпция. Този модел обаче се проваля, когато партиите спрат да бъдат възприемани като еднакво виновни.
Връщайки се към президентския дебат от 2016 г., Хилъри Клинтън припомни изявлението на Тръмп от 2012 г., в което той твърди, че „глобалното затопляне е, китайска измислица“. Тръмп я прекъсна, заявявайки, че никога не го е казвал. По този начин той, не само се впуска в теория на конспирацията, но и лъже по време на кампанията, отричайки никога да е правил изказването.
„И двете страни го правят“ обаче не е адекватен отговор, когато става дума за такава голяма нечестност, защото двете страни не винаги достигат то еднакво високи нива на лъжлива информация. Това поведение в известен смисъл е типично за Тръмп, който се озова на върха на Републиканската партия, като постепенно оглави „антикампанията с кръщелното“ (birther movement – анг., е неформално название на кампанията, която републиканците повеждат срещу бившия президент Барак Обама по отношение на акта му за раждане и това, че според тях той не е американски гражданин – бел. пр.). По-късно обаче дори се опита да прехвърли вината за скандала върху Клинтън.
Стратегическият проблем в тази ситуация е по-сложен, отколкото изглежда, и условно можем да го наречем „журналистическата дилема“. Непартийната преса може да подмине лъжата, но това би помогнало на Тръмп да продължава с подобно поведение. От друга страна, ако те започнат да посочват лъжите му, Тръмп може да контрира, обвинявайки ги във фаворизиране на либералните позиции. Тръмп, между другото, стига дори по-далеч от неговите предшественици в републиканската партия и се опитва да насочва обществената враждебност директно срещу определени журналисти.
Обикновеният зрител по правило знае, че има либерално ориентирани издания, но рядко има информация кои са те конкретно. Това води до объркване – ако една медия казва, че Тръмп говори неистина, означава ли това, че той наистина е по-нечестен от Хилъри, или просто е доказателство, че конкретната медия е либерално ориентирана? В общия случай по-често се възприема втория модел на мислене. Това до някъде обяснява ситуацията, в която, според социологическите проучвания преди изборите, американците определяха Тръмп за по-честен от Клинтън, въпреки противоположните данни от сайтовете за проверка на достоверността на изказванията.
Непартийна журналистика по време на мандата Тръмп?
Има ли механизъм, по който независимата преса може да посочва кога Тръмп лъже, без тази информация да бъде контрирана с обвинения в партийни принадлежност?
Основният проблем се корени в това, че моделът, върху който се основава непартийната преса, има в основата си предположението, че партиите са огледални образи една на друга. Че може и да има различни политически позиции, но се ръководят по едни и същи правила. Непартийните медии няма как да функционират, при положение, че една от париите системно отказва да спазва този модел.
Кампанията от миналата година нагледно показва какво се случва, когато балансът между партиите се наруши. Тръмп просто започна да лъже повече от Клинтън, но непартийните медии не успяха да предат съобщението за това до своята аудитория , защото се опитваха да покажат с еднаква сила провиненията и на двете страни според журналистическата норма.
За съжаление това поставя непартийната преса в задънена улица, поне докато Доналд Тръмп управлява. Фактът, че той е не само президент, но и глава на Републиканската партия, прави изявленията му неформална позиция на политическата сила, която го е издигнала. Ако пресата атакува изказванията му като лъжовни (когато те са такива), това автоматично означава, че тя застава в опозиционна позиция спряло републиканците, обвързвайки се с партийна принадлежност към Демократическата партия.
Тъй като Тръпм е повече шоумен, отколкото държавник, за медиите става изключително трудно дори да го интервюират като нормална политическа фигура, след като той не подхожда към фактите по всеобщо приетия начин. Всеки път, когато излъже, медиите, които държат на обективността, трябва да решат дали да осветлят лъжата, рискувайки да ги обвържат с либералите, или да я игнорират, превръщайки се в нейни съучастници и с бездействието си всъщност да фаворизират републиканците. Следователно през следващите няколко години ще бъде много малко вероятно хората да имат достъп до достоверна информация, което ще направи модела на неутралната журналистика почти неприложим.
