Сега, когато тръмпизмът е факт, Рай Куудър отново се опитва – вече като блуден син – да се завърне към любящите си почитатели. Които, честно казано не бяха много очаровани от предишното му заиграване с голямата политика. Темата „джаз и политика“ е била редовно следена в над 25-годишното „Джаз+“. В блога ми има представяне с илюстрации на тематичната ми лекция, изнасяна по различни западни джаз-фестивали и затова тук маркирам само някои нови попълнения по темата. Още повече, че откъси от тях вече са програмирани в „Слънчев Джаз+“ по радио София, чиито подкасти, както и включените в плейлиста на „Дуенде“ парчета, са в Бинар.
Election Special бе предпоследният опус на Рай Куудър, отчасти инспириран от предпоследните президентски изботи в САЩ. В него един от „откривателите” на Буена Виста Сосиал Клуб остана верен на блусарските си корени и в памет на Уди Гътри (още за „връзката им“ – след малко), наниза собствени текстове на дванайсеттактовите схеми и предпочете да ги поръси с едрата сол на хумора си спрямо претенденти – милиардери, уолстрийтската част от града и липсващите свободи в една малка част от Куба, известна както от фолклорната прослава на момичетата й (включително и от Буена Виста Сосиал Клуб), така и от едноименната американска база – вече като част от идеята на Куудър. Не че преди него на родната му земя, било за или по-често против дадена кауза, това не са правили Брус Спрингстийн, Министри, Грийн Дей или Нийл Йънг. Да не говорим за антивоенните песни и мюзикъли от епохата на децата цветя до 2003 с Дикси Чикс против инвазията в Ирак. Срамът им от Дабъл Ю (Буш-младши за по-младите) е не по-малко експлицитен от този на руските пънкарки Pussy Riot спрямо Путин и путинщината, но за разлика от последните, поне не ги бе грозял затвор за заявена гражданска позиция.
За съжаление крайният резултат в опита на Куудър да инкасира общественото внимание бе доста размит като послание и съответно – еднообразен в музикално отношение. Да, в повечето случаи банкерите са от лошите, а ние, обикновените хорица – техни жертви, сме от добрите, но мандолинните и китарните рифчета по темата от доказан гений като Куудър са на границата на обидното.
Какво се случи в The Prodigal Son?
Вярно, има чувство за хумор в тематичната Gentrification – една от трите му авторски пиеси в изпълнения със стар блуз, госпъл и малко джаз проект. Другото – доста алегоричното Jesus and Woody като че ли носи есенцията на целия диск – „харесвам грешниците повече от фашистите и мисля, че това ме прави мечтател“. За съжаление едно от останалите две –Shrinking Man (повече кънтри, отколкото блуз) ни връща към предвидимостта, както и повечето от кавърите. Лично аз очаквах Блайнд Уили Джоунсън да бъде по-завладяващо интерпретиран в програмното дори и днес Everybody out To Treat A Stranger Right. Е, по-следващото, макар и само рецитирано – Nobody’s Fault But Mine изпълни тези очаквания. За разлика от химна You Must Unload, традиционното заглавно, госпъла с банджо и мандолини I’ll Be Rested When the Roll Is Called и сълзливата балада Harbor of Love.
И за капак – „тематичните” корици на албумите, които със сигурност биха привлекли вниманието само на затормозено от съответните реклами подсъзнание. Така че напълно разбирам колеги, които се учудват как досега съм програмирал повече от 1-2 парчета от даден диск. Със сигурност това е максимумът за горните проявления в политико-революционната ситуация на „ангажирания“ музикален пазар, чието състояние всъщност отговаря и на политическия.
