Русия е необятна държава. Необятна като площ, като култура, като население и като природни ресурси. Когато обаче човек изгледа репортаж като горния, не си мисли нито за красотата на необятните сибирски полета, нито за Червения площад, нито за църквите с луковиците на Санкт Петербург. Сеща се за творбите на Шолохов и Платонов, сеща се за кал, бедност и мизерия.
Действието се развива в град Няган, намиращ се в Ханти-Мансийския автономен окръг. Разположен буквално в сибирското сърце на руската държава, окръгът е изключително богат на природни ресурси, като над 85% от промишлеността и икономиката в него са свързани с газо- и нефтодобив.
Въпреки че градът е основан през 30-те години на миналия век, неговият истински живот започва в края на 70-те години, след откриването на огромните залежи от нефт и газ. През 1978-а година е открито първото предприятие за добив и преработка на нефт, което неколкократно сменя имената си, но не спира да работи и до ден-днешен. През 2006 г., например, в Няган са добити шест милиона тона нефт, а в Ханти-Мансийск – половината от целия нефт в Русия.
Сам по себе си този факт би трябвало да означава, че хората в Няган живеят добре, защото огромната част от тях работят в този промишлен сектор. Всъщност именно той е причината те да се заселят там. С откриването на залежите се е появила нуждата от геолози, инженери и хора, които да работят за добиването на природните блага. Те били изпратени в Няган и настанявани в бунгала, които трябвало да изпълняват ролята на временно решение, докато не бъдат построени истински жилища. В Русия обаче явно е като в казармата – няма нищо по-постоянно от временните неща. Същите тези бунгала или „балки“, както ги наричат руснаците, приютяват вече трето поколение жители на Няган.
Едва ли има нужда да се впускаме в лиризации на мизерните условия, в които живеят тези хора. Тук в България подобни гледки също са често срещани, явно и в двете страни животът в гета по чисто икономически причини е болезнен симптом, показващ крайната бедност на една част от работещите хора.
Интересен е обаче начинът, по който този дългогодишен проблем намира гласност и информацията за него напуска границите на Русия, за да стигне до нас. През юни тази година жителка на Няган говори лично с Владимир Путин. Това се случва по време на ежегодно телевизионно предаване, в което руският президент отговаря на въпроси и молби на гражданите. Тогава той ѝ обещава, че ще намери решение на проблема, защото в бюджета за 2017 г. били отделени достатъчно пари за компенсации на живеещите в подобни държавни жилища.
Всички в града посрещат новината с голяма радост, но много скоро след това ентусиазмът изчезва. Предложеното решение не отговаря на нуждите на жителите. На всеки от тях са предложени купони в замяна на „временните“ им домове. Те са на стойност около 30 000 долара и с тях те трябва да си купят държавни жилища. Парите обаче стигат единствено за едностаен апартамент. Повечето хора отказват да направят замяната и остават в гетото си.
Татяна Разакова е една от отказалите се. Тя, двете ѝ деца и внучето ѝ ще останат да живеят в бараките. „Как можем аз, синът ми, дъщеря ми и внучето ми да живеем в една стая? – пита тя. – Това е истинска безизходица. Как мога да се чувствам патриот, след като ни лишават от всичките ни права и държавата ни поставя на колене, за да не виждаме какво правят там горе?“
Жителите на Няган продължават да се чувстват изоставени и дори жената, влязла във връзка с Путин, твърди, че след това думите ѝ често са били изопачавани и подменяни от медиите в родината ѝ. Иронично или не всичко това е показателно, че в Русия 100 години след Октомврийската революция пропастта между хората, които създават благата, и тези, които ги използват, е все така широко отворена.
