Това кратко рисувано филмче със скромното заглавие „Подаръкът“ е носител на почти всички съществуващи награди за късометражна анимация. След като го изгледате, ще разберете защо. Няма смисъл да се предава сюжета му, защото той е съвсем простичък и всичко казано около него би развалило удоволствието от гледането или по-скоро би намалило силата на внушението му.
Филмчето на Джейкъб Фрей, макар и създадено точно преди две години, е изключително актуално по това време на годината, защото именно сега са моментите, в които си разменяме най-много подаръци. Там е работата обаче, в последно време май започнахме да правим именно това – да си „разменяме“ подаръци. Дали под влияние на консуматорска мода, заради забързаното ежедневие, или просто от мързел, подаряването започва да се превръща в натурална размяна на вещи.
Все по-често ми се налага да чувам изречения от типа: „Ох, нямам време да ида за подаръци в тази лудница“, „Изобщо не знам какво да подарявам тази година“, „Май ще им дам пари“. Това обаче са оправдания, при това симптоматични оправдания. Нима всички ние едва преди една седмица разбрахме, че идват Коледа и Нова година и ще ни трябват подаръци? Не можехме ли да ги купим по-отрано, да си отделим повече време и да изберем за нашите близки нещо, с което наистина ще ги зарадваме?
Не е ли малко странно и това, че цяла година сме общували с близките си хора, а накрая не знаем какво да им подарим и ни се налага да обикаляме по магазините като свински жокеи в търсене на „най-якия“ подарък за тях. Ако бяхме слушали повече, ако се бяхме интересували повече от най-близките си хора, щяхме да знаем какво искат те и нямаше да ни се налага да търсим. Бъдете сигурни, че те са ни казали какво искат под една или друга форма през годината. Има ли обаче кой да слуша, или всичкo се изчерпва с това да извадиш 200 лева и да накупиш с тях първото, което ти попадне пред очите?
А ако има нещо, което ще тури кръста на всяка празнична топлота, са подаръците в плик. Ако този жест от типа „на ти 50 лева да се почерпиш“ не е отбиване на номера, не знам какво е. В един по-добър свят такива „подаръци“ трябва да се връщат. В света, описан от О. Хенри в чудесния му разказа „Подаръците на влъхвите“, парите в плик щяха да са повече от обида, щяха да са краят на любовта.
Май именно това ни казва и филмчето – подаръците са жестове от хора за хора, от една личност за друга личност, от една душа за друга. Не е важната цената им, това уж всички го знаем, но накрая пак тя се оказва определяща. Не е важна опаковката, а онзи момент, в който човек я разкъсва и разбира, че именно това е неговият подарък. Като че ли е редно поне с най-близките си хора да се отнасяме така, да си подаряваме, а да не си разменяме. Другото е подаряване на един крак, с което се лъжем, че държим едни на други, с което лъжем себе си и тях.
