По-мъдрите от нас са казали да не правим на другите това, което не искаме на нас да ни причинят. За моралния принцип на Конфуций се сещам често, когато посещавам тоалетната на някое държавно предприятие или институция. И се чудя: защо бе, джанъм, нали това не е последното ти клякане в тази тоалетна? А полъха на „цветя и рози“ далеч не най-страшното явление в нужника, където свидетели на отделената от бъбреците течност не са ВиК системите, а самите ние.
Съвсем различна е ситуацията с тоалетните в частните фирми и офиси, където тоалетната хартия не свършва изневиделица и в тоалетната чиния не плуват „големи нужди“. Предлагаме ви 5 основно срещани разлики между ходенето в обществени и частни WC-та.
Свърши хартията, с какво да си избърша носа?
Като потребители на обществени помещения за изхвърляне на урина и изпражнения добре знаем, че тоалетна хартия почти никога няма. Обикновено една част от нея се разпределя между хигиенистките от фирмата за почистване, за да не купуват вкъщи. А често пъти веднага след постването й на държача, тя незабелязано се озовава в чекмеджето на служителите при химикалките и тефтерите. Това пътешествие на тоалетната хартия има за цел използването й при хрема, забърсване на бюро и почистване на обувки. И в краен случай – ако някой е скътал бялата ролка от тоалетната преди теб, ти се връщаш до стаята, увиваш няколко слоя около дланта си и се запътваш към тоалетната, където тя ще бъде консумирана по предназначение. Но същевременно роптаеш: „Еее, няма ли кой да сложи хартия в тая тоалетна?“.
Такъв сценарий в частните фирми, особено там, където тоалетните се помещават в самия офис, трудно би се разиграл. Първо, защото рулата са що-годе преброими, и второ, защото не върви да си напъхаш рулото в дънките, да си глътнеш корема, когато излизаш от тоалетната и след транспортирането му да започнеш да си ровиш под блузата.
Професия „пускач на вода“
В миналото, когато уличното осветление било на газ, съществувала професията запалвач на улични лампи. По-късно навлиза електричеството и тази професия замира. В тази връзка на поява и изчезване на професии според нуждите на обществото у нас има недостиг на хора, които непосредствено след нашето изхождане да следят за капки по тоалетната чиния и плавателни съдове с различна форма, цвят и мирис вътре в нея. Тези, които смятат, че това е работа на чистачките, са именно онези, които използват тоалетната четка само в случаите, когато пред вратата чака някой познат, докато те се изхождат. Тогава водата се пуска по два пъти, тоалетната хартия се хвърля в кошчето и евентуално кабината може да се напръска с парфюм.
В частните офиси, където всеки знае кога ходиш до тоалетна и според времето, прекарано в нея, дали си уринирал или си отделял фекалии, пускането на водата има само буквално значение.
Тоалетната – свещено място на пушачите
В държавните учреждения и институции тоалетната никога не е възприемана като закрито обществено място, където пушенето е забранено. Това си остава последното убежище на пушачите, които или ги гони адски мързел да излязат навън, за да запалят по една, или ги тресе критическата и си мечтаят за ученическите години, когато са се крили от учителката, за да пафкат във WC-то. Естествено, за да се прокуди мирисът на цигарен дим, прозорците на тоалетната са винаги широко открехнати и зимно време екскрементите ти стават все по-трудни за изхождане.
В частните фирми проблемът е генерално решен: или има отделна стая, в която се пуши, без да се нарушава общият комфорт, или се пуши със съгласието на всички в помещението, където се работи, но не и в тоалетната.
Клюкарите се познават по ръцете
Компрометиращите новини не биха имали същия ефект нито за предаващия, нито за приемащия, ако те не са споделени в тоалетна. Практиката на водене на дълги разговори в обществения нужник е позната още от Древния Рим, но с разликата, че коментарите са съпровождали ходенето по голяма нужда. Т.е. не е било на принципа: двама плямпат, докато трети отделя отпадъчен материал от храносмилателната си система. Така че, ако ви направи впечатление, че някой не си мие ръцете на чешмата, то най-вероятно попада в категорията клюкар.
Както се досещате, в частния офис процесът на клюкарене се извършва между двама или повече души, когато същите са на работното си място, а компрометираният се намира в тоалетната.
Пикаенето отвисоко
Тази често срещана практика при жените с неточен мерник заради неправилно позициониране на седалището във въздуха, причинява страшни последствия. Обикновено се случва при по-гнусливите, които дори се ужасяват да вдигнат капака на тоалетната чиния и го опикават целия. Моля ви, дами, вдигайте капака, защото ни оставяте три не много лесни за реализиране избора: или да избършем последствията от вас с последните си останали салфетки в чантата, защото тоалетна хартия няма, или да намерим предмет, с който да повдигнем капака, въпреки че тоалетната седалка най-вероятно ще е опикана от тази преди вас, или да се опитаме да си вдигнем седалището още по-високо.
При писоарите – същата работа. По нескромния опит в използването на мъжки WC-та поради небивалите опашки пред женските тоалетни, там бялото винаги е жълто.
Независимо от вътрешното убеждение на използващия частната тоалетна: страх, че околните ще разберат, че точно той не е пуснал водата, или припознавайки принципа на Конфуций, чистотата е постижима. Което тъжно навежда на мисълта, че отношението ни към използването на обществената тоалетната олицетворява нашата инвалидност и неспособност към развитие: ако държавата плаща или щом държавата ме кара да плащам – няма да пазя, и като има кой да свърши „моята мръсна“ работа вместо мен, що да се моря аз.
Пускайте ги тия води и спрете да крадете тоалетната хартия. Така ще сме хем по-здрави, хем и по-богати.
