Улица „Траен мир“
Вярвате или не, съществува такова място. Сякаш извън света, който апокалиптично гърми, трещи и скърца сред отломки от чувства. Намира се в столичния квартал „Надежда“ на границата със „Свобода“. Където в бивша детска градина, понастоящем стилен районен Дом на културата за работа с деца, се помещава студио „Сити“.
С Илиян Ружин сме насочили обувките си (и техниката) в правилна посока – по стълбите надолу, но то е защото сме съпроводени лично от Момчил Колев. Бойко Петков вече очаква екипа. Единствено китаристът Иван Градинаров „не е в час“, за да бъде група Клас в пълен и оригинален състав. Знаменита ню уейв формация – първи коридор (България), по който родната музика стъпи върху европейската карта, следвайки стъпките на Тангра и на новата романтика.
Заразени от ентусиазъм, тримата винаги са правили песни – своеобразен тест за напреднали; неконвенционални – особено пък за 80-те и 90-те години на миналия век; композирали са мелодии и текстове с езика на духа, вокализирайки предимно вътрешните си диалози, и са обичали своята публика. Привидно въздържано. Но с гигантски размах.
Трима души, които никога не си позволиха да я баламосват с парчета, писани „на коляно“. Трима, които се усмихват рядко, но са щастливи посвоему, защото уж приемат всичко на игра, обаче спазват нейните правила много, ама много сериозно. Затова и само три албума от основаването си през август 1986-та. Но пък какви хитове, минали отдавна в класиката: „Госпожа Емилия“, „Река си ти“, „Сутринта“, „Чай“, „Диви коне“, „Представи си“, „Рози в дъжда“ (пред която лично аз предпочитам „Последен танц“, „Улица „Луна“, „Кино“ и „Бистра луна“)…
Век по-късно не мога да кажа, че са излезли от старовремски албуми, тиражирани на касетки, които скрибуцаха на зла гад след стотното превъртане. Като обемен саунд тези магистрални парчета и днес гонят по-скоро „тавите“ – виниловите плочи. Емпетройките, – четворките (май вече и петиците) и флаковете да си взимат дяволите и да се омитат… „Сигурно е добре да помислите и за винил-маниаците, тавите отново са актуални“, подхвърля Ружин – фотоас, прецизен селектор, част от „Фалшименто“ и печен редактор на стрийма „Инди“, но преди всичко меломан, докато наум майносва до възбог техниката, запецнала тъкмо сега, когато
ветераните са избрали да съобщят ексклузивно няколко новини само за Бинар
… но не, че работят върху следващ албум – това е ясно отпреди две години. Ама нека си ги кажат самите Бойко и Момчил. Кой съм аз, та да издавам „Тайна“ от името на групата.
Но от свое мога да говоря. В очакване на настоящата среща, цяло лято носих за „съпорт“ фланелката, щампована с „КласЪ“ – горд притежател на бройка от серията ти-шърти, дело на Ник „На тъмно“ Тодоров – основател на фен-клуба на формацията, който изготви дизайна за 100 лимитирани екземпляра. Те бяха предназначени специално за „Следите остават“. Така Клас озаглавиха концерта, с който славно се завърнаха в светлината на прожекторите хедлайн в столичния Инфо Експо център през април 2013-а след 19-годишна пауза. А ценителите аплодирахме две чисто нови – и абсолютно маниашки песни – „Сини слънца“ и „Тайна“, разчели собствените ни възприятия за уейва към днешна дата.
Слънцето обаче се скри, есенните листа – покапаха, Момчил и Бойко така и не се догониха между Стокхолм и българското Черноморие (и обратно), Иван Градинаров самотнооцеля от живота по концертните сцени като шеф на Jocker Media Rental – вероятно най-голямата компания за наем на сценични конструкции, озвучителна и осветителна техника у нас, после превъртяхме часовниците към зимното часово време… Та отиде и се не видя.
Но ей ни на предколедно в митичното студио „Сити“, което пое първия си дъх в студентско общежитие в „Дървеница“, а укрепна в сградата на някогашния хотел „Орбита“. То кой ли не е закусвал там преди лягане – Дони и Момчил, Хиподил, Орлин Горанов, Кристина Димитрова – заедно и поотделно, Конкурент, Ваня Костова, Монолит, Петя Буюклиева, Контрол, Тоника, Медикус, прощръпващите тогава Бед Сити, Хадес, Оказион, Реквием, Бедствен район, Агент, Демон… последният да затвори вратата.
Отвътре – прелестно ансамблово музициране. Отпред – Емил Димитров, облечен в битническо черно, и съпроводен от висок клас дама, излизат от студиото току-под носа ни. Прихлъцваме (леко) с небезивестния днес Мартин Захариев – новобранки от редколегията на рок-седмичника в-к.“Ритъм“. Фотографът Огнян Ангелов (ака „Хеви фото бенд“) майтапчийски ни гълчи, че сме „мазни уейви“, предали рока! Забрал ни е от „Кравай“ – насред гъмжавица от връхни точки и връхни дрехи (бели ризи, черни панталони, тъмни вратовръзки – тип „пичеловка“), големи тупирани коси и тежки гримове… Международният туризъм на фена току-що е направил първите си стъпки, спестявайки месеци наред за някой концерт я в Будапеща, я в Прага. Звучи смешновато – да не кажа глупаво, днес, когато ходим на море в Турция, на ски в Словения и на фестивал на маскарадните игри в Перник, а Дер Хундс ще свирят на „Евросоник“в Холандия…
Но годината е 90-та от миналия век, уговорен е репортаж от студио „Сити“ (създадено през 1986 г. и отличено с награда – щурец, на Националните награди, раздадени от в. „Ритъм“ през 1994-а). Задачата на журналистическото трио е материал за самите му собственици, но и творческата лаборатория, от която излязоха парчетата на всички онези групета, които звучаха в „Блек Топ 10“ на БНР, популяризирани от Емо Братанов… Моментна снимка от място, където се акушира музика (но и изобщо арт) от бъдещето. Защото студио „Сити“ е оборудвано според световните стандарти. А група Клас го „управлява“ по международен джинс и с безкрайно идеен творчески размах. С личен подход. И с подчертано отношение. Което просто нямаше как да не окаже влияние върху продукцията с лого „студио „Сити“. Както чуждата, така и на самата група. Видя се дори по БНТ, която завъртя клиповете на Клас към „Чай“, „Лошо момиче“ и „Госпожа Емилия“. А грамофонът на меломана не пускаше „BG рок IV“ – съвместната тава на „Балкантон“, събираща Атлас върху А-страна и Клас на другата. Апропо, ако не ме лъже паметта, тиражът й бе разграбен за по-малко от седмица. Който успял да се сдобие – късметлия. Останалите разчитаха на т.н. „точилари“, които ни „пишеха“ касети срещу пет кинта. Изобщо – епизод от романтичен филм…
… Ружин, айде бе, човече, с тези карти и зуумове… Не ги ли натамани?! Щото аз мога да ги листя спомените и до следващия албум на Клас, ама да не бавим сега нашите любезни домакини. Аха – на помощ идат микрофоните, Бойко отива за стойка…
Усмивки от старите ленти
Абе, да ви кажа докато го няма, той не бил такъв сухар, за какъвто го имаха доста негови колеги, тъй като не пиеше и не пушеше. На един от ония купони, на които седяхме по двама на стол, с Бог да го прости Кембълът (Емил-Благовест Трифонов), ставаме свидетели как Бойко потрошава три сервиза чаши – мръсни и чисти, а после се качва посред нощ на покрива и ги изсипва с кофа долу, за да запише звук от счупено стъкло. С Мартин и Огата сме посрещнати любезно и сериозно, но и ведро. От дума на дума и парче на парче не знам как стигаме до една зъбата бичкия, която Иван Градинаров вади незнайно откъде, а тримата решават да срежат току-що инсталирания кийборд Kawai специално пред обектива на „Хеви фото бенд“. Майтап да става.
А и Момчил далеч не е така мрачен като сценичния му образ, вдаден в клавишите. Ирина Флорин, с която той работи и до днес, току-що е издала „Цвят лилав“ (значи 1996-та), чийто сингъл „Мога“ е резултат от съвместната им работа с Момчил Колев. С него уважаваме премиерата на албума в дискотека „Нерон“, днес Sofia Live Club. Зверим се двамата на входа срещу гардовете, увесили баджове с надпис ВИС-1, които решават по усмотрение кого да допуснат вътре. Все едно премиерата е на тяхната мутренска банда. „Ето тези са абсолютни посредственяци“ – изтърсва Момчил, вече в периода „Дони и Момчил“. Моля?“Тая дума ми се върти от една седмица, ще рече човек, живеещ ден за ден, стъпвайки върху другите, които не мислят така – пояснява с ехидна полуусмивка. – Ако го питаш как успя, ще ти отговори, че с няколко стотинки в джоба, като е пестил от закуската с кански лишения и така е стигнал до ей тоя връх. Но никога не би ти казал какво е имал в другия си джоб тогава“ (Цитатът е по памет – И.К.).
Класъ, стани!
Припомням всичко това, но и още няколко епизода от стария и романтичен филм на Доротея Монова – шефка на издателство „Парадокс“, в чийто каталог се появи прекрасното DVD на Клас „Следите остават“ (цели 16 парчета и 91-минутен eстетски концерт) със страхотен дизайн на Христо Райчев (студио „Апарт“). Голям смях и много пиене пада в гримьорната на Sofia Live Club. 2016-та. Датата е 11 април.
Доротея – меломан в най-пълния смисъл на тази дума, апостол за българската музика и от възможно най-автентичния екип на първото списание „РИТЪМ“ (да, изписвахме го с големи букви между 1987-а и 1990-а, далеч преди новият век да въведе „модата“ им, изразявайки обикновено гняв), празнува шумно рожден ден. А саундтрак на партито са самите Клас, които артистично представят на сцената в популярното заведение на живо не само DVD-то, документирало шоуто на голямото им завръщане в Интер експо център, но и нови парчета.
„Шум“ се откроява страхотно и сред старата, и сред новата продукция. В събитие Клас-но, чието начало бе дадено от струнен квартет Стрингс с изпълнение на песни от репертоара на Клас, но в собствен аранжимент. „Нали знаеш, че по принцип не обичам да говоря за себе“, казвам на Дороти. Но тя, бидейки „рогат“ Овен, тропа с копитца и настоява: „Разказвай, припомняй, налага се! Кога ще напишеш книгата за „Нова генерация“, за която говорихме преди 5 години, а?“ Имал съм „твърде много интресни неща вътре и наоколо“.
Кой и по какви причини е в състояние да откаже на госпожа Монова? Та тя е по-млада от всички, подскачайки насред клуб „Микстейп 5“ през април 2012-а на една от тематичните вечери, обединяващи събития с името „Улица Нов живот: 20 години отвъд Димитър Воев“, с които почетохме покойния бард от Нова Генерация. Бойко, Момчил и Иван, разбира се, бяха сред главните герои в афиша. Всъщност, първата им поява – един вид генерална репетиция, преди да потънат отново в студио „Сити“ и да се преоткрият като творци с идеи за нататък.
„В процеса на работа започнахме да установяваме, че все повече хора се чудят дали някога отново ще ни видят на сцената. И най-сетне дойде един удобен повод да го направим“, разяснява Иван Градинаров на афтърпартито в „Строежа“. Любо Малковски – фронтмен на Ер Малък – две големи главни букви в българския рок, един от най-съществените композитори, автори на текстове и изобщо персонажи в българската история на твърдия рок, отковава с присъщата си брадата небрежност: „За всички ни понятието „време“ може и да съществува, но за Клас май не“. Съпругата на Момчил Колев – Ани, грейва. С обезоръжаващ чар: „Нали, нали! Иво, ти ми обеща… Говори му на Момчил, разрешавам… намилай му, настъпвай, ако щеш, той теб уж те слуша, да се съберат с групата, вие, двамата Скорпиони, сте от тези на Воев – познавате си цирка, в който скачате. Моментът за нови песни на Клас изглежда назрял“.
Разбира се, мисля си – на глас, и още как, на крак пред тая петзвездна музика. Я ги в каква перфектна форма са в новия век, когато т.н. съвременна музика се слуша не с интелект и сърце, а с… очите! Първото, което триото направи в тази посока, бе да разчисти сметките си с миналото – предостави всички свои албуми за свободно слушане в официалния си YouTube канал на 22 януари 2013. И отвори чиста страница.
Ведри вести, пред които какофоничните ми спомени бият резки спирачки.
Камера: работи!
Микрофон: включен!
Възцарява се траен мир…
Останалото е във видеото по-горе.
