Проучване на „Евробарометър”, сочещо, че 43% от българите приемат сексуалния акт без съгласието на отсрещната страна за оправдан, раздели обществото на две. Едната половина прие това за съвсем нормално, другата беше шокирана и остро го осъди.
Истината е, че ние сме родени изнасилени. Изнасилени сме не само от физическите ни насилници, а и от действителността, която безропотното приемаме.
Дотам сме свикнали да ни изнасилват, че вече не ни прави впечатление. Насилието в страната ни се премълчава, то е все още табу. Но все пак се намират смели хора, които не се притесняват да говорят по темата.
Един такъв човек е Галина Лачева. Тя е многократен потърпевш от насилие, социален активист, родител, обучител. Ето и нейното мнение по този наболял въпрос.
Какви са причините за нашата толерантност към насилието?
„Нашата“ толерантност? Насилниците не са „ние“ и „нашите“ за мен. Българите в такъв контекст – също. Моето „ние“ сме всички ненасилници по земята. Макар „ненасилник“ като понятие да търпи уговорки, доколкото всекиму се случва да изпусне нерви и да нагруби другиго, да влезе в ролята на емоционален насилник инцидентно, дори несъзнавано, все пак без оправдания. Най-важното тук е всъщност самото осъзнаване на типовете и степените на насилие (сексуално, физическо, виртуално, психическо, вербално, активно или пасивно и т.н.) като част от развитието на т.нар. емоционална интелигентност.
Сексуалното насилие, по-конкретно, е от онези разновидности, към които така или иначе очаквам най-ниска степен на толерантност, заради разрушаването на най-интимните устои на личността. В същото време го очаквам с пълното съзнание, че неговият израз не е само физически. Дори нереализираните емоционални заплахи от сексуално насилие имат потенциал да травмират изключително жестоко и трайно.
Работа на психолозите, учителите, дейците на културата, медиите, родителите, организациите с подобни идеални цели, на всички осъзнати е целенасочено и системно да го огласяват, обясняват, заклеймяват, изкореняват. За работата на правосъдието също бих отворила дума, но трудно бих могла да я затворя. Та отговорът ми на въпроса за причините за толерантността към насилието явно е свързан с невършенето на въпросната работа.
Според мен това е генераторът на масово ниската емоционална интелигентност, на възмутително високия праг на търпимост към агресията, грубостта, насилието въобще, на устойчиво патриархалната „нормалност“, на съответния срам и страх у така наречените жертви, на тяхното обвиняване, а всъщност – и на самата извратена концепция за жертвата на насилие като слабак, унизен, уязвим, подчинен. Предпочитам да я замествам с идеята за потърпевшите, оцелелите, преживелите насилие, която улеснява запазването на тяхното достойнство и способност за активно възстановяване и съпротива.
На какво се дължи чувството на безнаказаност, което изпитват насилниците у нас?
Вече изброих агентите на ненасилието, от които неудовлетворено очаквам да си вършат работата. Като държа да отбележа, че не свързвам това само или предимно с наказания, безнаказаност и прочее. От моя гледна точка най-голяма тежест следва да имат превенцията на насилието и възстановяващото правосъдие. Далеч не само личният ми житейски опит в България, включително с отвличане, групово изнасилване и съответните последици обаче е печален. Уви. Между другото, във всички случаи на преживяно от мен насилие извършителите са видимо етнически българи – сигурно е нещо от цвета на кожата или месторождението, без извинение за сарказма.
Сещам се за масовото вторачване в прояви на насилие от страна на бежанци или роми например, с охотно игнориране на статистиката за реално преобладаващите проценти, които мнозина предпочитат да подминат като фалшификат на задкулисно манипулирани НПО-та, само и само да не гълтат горчивата истина, камо ли да полагат усилия за промяната й.
Смъртта на 19-годишната Мария Ладенбургер разбуни духовете в Германия, възможно ли е подобни случаи да се употребят за разпалване на междуетнически конфликти?
Вероятният извършител е бежанец от Афганистан. Жадните за власт популисти трудно пропускат подобни поводи за яхане страховете на част от населението и подвеждането на цели групи неудобни за тях хора под един знаменател. В такъв контекст намирам за достойна позицията на всички, които настояват за масова бдителност с оглед предотвратяването на подобни ужасни престъпления, за ефективно следствие и разкритие на извършителите, както и за справедливо понасяне на отговорност, независимо от етноса, пола, религиозната принадлежност, възрастта, длъжността, семейното положение и прочие характеристики на насилника. При конкретния случай ми направи силно впечатление реакцията на родителите на загиналото момиче – молбата хората, пожелали да почетат паметта й, да не носят на гроба й цветя и венци, а да дарят средствата в помощ на бежанците, които имат нужда от тях и не са насилници.
Друго, което ми прави впечатление, е отразяването на този случай в българските медии, за разлика от друг случай в Германия от преди три години например, при който немската общественост беше шокирана от изнасилването и убийството на млада жена след оказалата се серия предходни хладнокръвни изнасилвания на други жени от страна на мигрант от български етнически произход, баща на две деца и т.н. Или случаят от миналата година на изнасилената и убита британска пенсионерка, мигрирала да живее в България, при който извършителят отново е българин.
Такива казуси не вършат работа на българските популисти обаче, та нищо чудно че не биват огласени тук, което не пречи на Брекзита и неонацизма в останалата част на Европа. Не пречи и на насилието на етнически българки и българи от страна на българи на българска почва. Пак ще го кажа – проблемът е насилието, не етносът. Насилниците – вън! Останалите сме все хора и други животни. Този подход е също възможен.
44% от сънародниците ни намират домашното насилие за „личен въпрос, който трябва да се реши в семейството“, докато същото мислят едва 15% от европейците. Това „решаване в семейството” не показва ли, че всъщност ние не искаме да признаем проблемите си пред обществото?
Това е де факто единият от симптомите на разпада на българското общество, който е сред болните ми теми. Склонна съм да го отдавам на периода на насилствена колективизация в България, оттласкването от който ни захвърли в другата крайност на екстремния индивидуализъм, на егоизма. В посоката на този развой обаче има позитив. Приближава до поемането на лична отговорност, която също е страна на златната монета на ненасилието.
Всъщност намирам за изключително важно осъзнаването на нуждата от лична ангажираност със съпротивата на насилието. С опазването на собствената свобода и неприкосновеност, но в съчетание с изграждането и опазването на едно свободно общество, което изисква надскачане на индивидуалните и семейни граници, грижа за границите на свободата и на другите от общностите, към които се числим, координирани, съгласувани усилия в това отношение и т.н.
От друга страна отричането на насилието както от извършители, така и от вживени в ролята на жертви потърпевши от него е чест феномен. Арогантността, жестокостта, но също и страхът, срамът, неразпознаването и неназоваването на проблемите с имената им замъгляват картината, което, съчетано с егоистично безхаберие от страна на околните, води и до фатални последици.
През 2015 г. са регистрирани 1 224 случаи на домашно насилие върху деца. Можем ли да говорим, че в страната ни има траен разпад на семейните ценности? Какви са пътищата за справяне с тази негативна тенденция?
Ако не е станало ясно дотук – за мен ненасилието не е само семейна ценност. В същото време не съм на мнение, че то въобще някога е било ценност за българското семейство. Традиционното българско семейство е патриархално. А патриархатът сам по себе си е вид насилие, легитимация на окупацията на правото за вземане на решения в семейния кръг от старшата мъжка фигура. Не че ако традиционен беше матриархатът, нещата биха били по-розови.
Всяка концентрация на власт в човешка група/общност – семейна, приятелска, квартална, религиозна, национална, наднационална и прочее, предполага упражняването на насилие върху неовластените. Когато иде реч за деца – още повече, заради незрелостта, крехкостта, неразвитите способности за самозащита и обединена съпротива и т.н. А домашното насилие не е само срещу деца, да сме наясно, нали?
Пътищата за справяне? Преосмислянето на концепциите за семейство, общност, индивидуална и групова свобода, освен на представата за насилие във всичките му разновидности. Важно е също постигането на фокус върху фундаментални комуникационни ценности като ненасилствената комуникация и емпатичността въобще, вместо върху отстояването на определени форми на свързаност, каквато е например семейството.
Доколко лошият родителски пример е причина за насилието в българските училища? Къде се къса връзката родител-дете? В какво бъркат родителите при възпитанието на своите деца?
Интересно, че за връзката родител-дете се заговори в контекста на училищното образование. По мои наблюдения, включително като родител, страшното е, че точно българските училища допринасят активно за късането на връзката родител-дете.
Настоящата образователна система отнема правото на родителя да носи основната отговорност за образованието и възпитанието на децата си, освен когато иде реч за водене и вземане от училище, следене за изпълнение на наложени домашни задания, подписване на бележници с оценки, поставени от друг, плащане на регламентирани и нерегламентирани образователни такси, изпълнението на разпоредби на МОН за извинителни бележки за отсъствие и тям подобни абсурди в типично ежедневие, при което процентът време, прекарван от средностатистически родител и дете заедно, е умопомрачително нисък.
Да не говорим за скайп семействата на икономически емигранти… Това по отношение на институционалното насилие и отчуждението на семействата като негативен възпитателен фактор. Родителска грешка е допускането или примирението с подобно отчуждение и отнемане на отговорности и права. Виж, за несъзнаването на насилието като такова не бих могла да говоря като за грешка. За възприемането му като градивно – също. Те са си невежество, срещу което е необходимо да бдим всички. Доколкото сме наясно сами по себе си…
Случаите на насилие на ученици върху учители са все по-често срещани, дори с демонстративно заснемане и публикуване на клипове. На какво се дължи фактът, че учениците изгубиха респекта и уважението си към учителите? Защо децата приемат насилието като форма на героизъм и искат да го направят публично достояние?
Що се отнася до физическото и психологическото насилие, упражнявано от деца към техни преподаватели, а и връстници, за което също чуваме доста често напоследък – едното обяснение е пословичното „каквото повикало, такова се обадило“. Насилвай, пък после очаквай да произведеш ненасилници! Унижавай, пък чакай да те галят!
Това насочва и към друг проблем в дидактичен план – недостигът на адекватни модели за подражание или тяхното израждане. Един Ботев като герой например е извъртян на 180 градуса от модел за отстояване на свободата на всички нива до националистка татуировка-символ на изолационизма, ксенофобията, патриархалната йерархия и прочие кошмари за свободолюбеца, чувствителен на тема насилие.
От друга страна като съвременни модели за подражание медиите и останалите власти лансират предимно или авторитарни лидери – публични личности, които си служат със средствата на принудата, играейки с чуждите слабости в името на властта и избиването на лични комплекси, или обсесивни шоумени, за които двигатели са сензацията, славата, парите и евентуалното бягство от реалността, а не противодействието на насилието. Учител (или родител), зомбиран в това отношение, губи устои още при собственото си поддаване на подобни внушения, за да стигне до възпроизводството на съответните компрометирани ценности в главите на децата.
Във връзка със споменатото бягство от реалността – интернет и социалните мрежи се превръщат в един от основните фактори за оформяне на детския светоглед. Носи ли негативна страна този процес? Как могат родителите да го контролират?
Много важна тема! За интернет интелигентността и виртуалното гражданство. Интернет разкрива специфично съвременно измерение на общуването, което може колкото да ни свързва, толкова да ни дели, колкото да ни облагородява, толкова да ни отчуждава и изопачава – въпрос отново на осъзнатост, грамотност и личен пример за етично и безопасно прилагане на новите технологии.
Честно казано, не съм почитател толкова на контрола в смисъл на ограничаване, а по-скоро на контрола чрез ограмотяване и насърчаване на позитивния потенциал и тенденции. И не е необходимо да си родител, за да упражняваш такъв контрол, макар спрямо децата непременно отговорни да са, разбира се, родителите.
Във всеки случай виртуалният тормоз е съвсем реален проблем, от когото бягане няма, но който подлежи на преборване също както останалите типове насилие, благодарение на способността за разпознаване на симптомите му, яснотата за това какви стъпки за туширането му може да предприемаме сами, както и към кого, къде, кога може да се обръщаме за помощ.
В какво успява превенцията срещу насилието и с какво все още не успява да се справи?
Ще се опитам да отговоря на въпроса комплексно, за различните сфери на тази превенция.
Първо, в семеен план далеч не всички родители приоритетизират възпитаването на способностите за ненасилие, а в същото време се среща разминаване между теория от една страна и практика от друга, също както и неосъзнатост при самите родители за някои от формите на насилието. Така се оказваме „от люлката“ невъзпитани, невежи и неумели в предотвратяването на насилието.
После, в образователните институции учители обясняват на децата за вредата от физическото насилие, но емоционалното и институционалното насилие не са официално застъпени като теми, поне доколкото ми е известно.
Дейците на културата и журналистите пък разполагат с мощни средства за пропаганда на ценности (изкуство, литература и масмедии), но рядко са осъзнати по въпросите на ненасилието и често – съблазнени от сензационността на упражняването на насилие или неговата легитимация. Зависимостта от неадекватни спонсори, меценати, авторитети и прочие също е отрицателен фактор по отношение предотвратяването и разобличаването на насилието посредством изкуството и медиите.
Гражданските организации – формални или неформални, са ключов фактор за гореспоменатата превенция, но също са зависими от източниците си на финансиране, ако изобщо разполагат с такова за разгръщане и устойчивост на дейността си. Недоразвитата култура на групово или общностно финансиране и нефинансово подпомагане на подобни граждански инициативи играе своята роля.
Що се отнася до държавата – какво може да се очаква от представителите на апарат за монополно упражняване на принуда? Главозамайващи средства за лична охрана на депутати и кметове или МВР превенция чрез избирателно „страхуване“, съдебна система, действаща пост фактум (ако въобще) чрез наказания, доколкото те могат да имат също сплашващо превантивна стойност… За възстановително правосъдие като средство за превенция на рецидиви в България не съм чувала.
Вероятно има някакви програми за социална рехабилитация, за които нямам информация и впечатления. Ако ги има – ефектите от тях са според мен невидими. Ако може някой да докаже противното – добре дошъл, макар статистиката на Евробарометър, с която започнахме разговора, да се бори трудно.
И още нещо, което не бих пропуснала в разглеждането на различните сфери на превенция на насилието – преодоляването на антропоцентризма. Твърде много сме заети с третирането проблемите на хората и склонни да пренебрегваме останалите същества, да ги експлоатираме за човешки цели, дори да легитимираме упражняването си на насилие с примери от животинския свят.
Но докато една лисица, да кажем, има ограничено съзнание и биология в сравнение с човека, нямайки избор по отношение на хищническите си наклонности, нито индустриален размах, при нашия вид нещата стоят другояче и да си дадем сметка за това е повече от наложително в стремежа към предотвратяване на страданието.
