Антония Атанасова пише, а след това не пише. След това пак пише. Това звучи леко Кафкианско на фона на нашето съвремие, но не в абстрактния смисъл. Решавам да я разпитам за… Всъщност няма да ви казвам за какво, четете надолу.
Да започнем с уговорката, че още не съм чел дебютния ти роман „Моно“. Което може би пък е добре за конкретния разговор: кажи ми защо аз и читателите ни трябва да прочетем книгата?
„Моно“ е лична книга. Тя е добротворческа, написана с честен труд и много идеалистична. Малка моно илюзия. Тя е метафора за сбъднат сън-мечта.
Докато я пишех, бях водена съм от няколко импулса – да създам нещо интимно, красиво, романтично, но не захарно, а да обърна окото на света към някои части от битието ни, които някак не ни се гледат или изобщо не сме забелязали, в това числото и аз самата. Малка машина на времето със свое гориво, траектория и много космически хаос. Пътува се, не е като да не се пътува, има катарзис в нея, изхвърляне на неща, които тежат, на моменти е болезнено, но олеква. Наистина е написана с кръв, но и доза самоирония. Все пак е книга за това какво става с нас след едно обичане. Има ли живот след любовта.
Надявам се, че ще оцените това неочаквано пътешествие. Формата е неправилна, експресивна, пълна с истории, много от които са ваши, всеобщи. Ще познаете собственото си детство, собствените си любови и раздели. Писала съм я сякаш никой няма да я чете, абстрахирайки се от целия свят.
Не съм се вкарвала в ограничителни линии. И съм безкрайно искрена и честна, писала съм като за добронамерен човек-читател, приятелско писане е това.
„Приятелско писане“ звучи добре, макар че и сама знаеш, че читателите не са приятели и обратно – това не бива да се бърка. Но е дълга тази тема. От анотацията на книгата ти съдя, че става въпрос за доста емоционален текст. Не е чиклит, нали? С какво е различна от типичното женско лигаво писане?
Не е, писането ми не е женско, не и лигаво женско, предполагам и надявам се, аз самата съм голям фен на мъжете в писането и вероятно и това е фактор в избора ми на „жанр”. Ако има отклонения, сантимент, те са преувеличени, с насмешка на моменти дори. Безполово насочена е писана книгата, искам и мъже да ме четат. В този ред на мисли, гордея се с господата, които са я чели – изключителни и с прекрасна обратна връзка след това. Необяснимо, но страшно приятно.
В никакъв случай чиклит, книгата е леко сурова, на моменти скандинавски мека, нежна, има студ, има северно сияние… Самата аз съм типаж, който не пасва на профила ”чиклит-писане”, ако има такъв изобщо.
Пиша за тези, които ще ме разберат. Не защото съм сложна за разбиране, просто искам да ме чуят. С ушите на душата си. „Книгата се посвещава на всички, които ще я прочетат“ – четох на корицата на една книга, ползвам същото и за моя роман.
Много прозаици започват с по-кратки форми – разкази, новели – и едва по-късно влизат в дълбоките води на романа. Ти как реши така да стартираш директно със сериозен обем страници? Знам, че преди си писала разкази, защо реши първата ти книга да е именно роман?
Имам разкази, да. Обичам ги, но ми трябваше цял свят, моя лична вселена, която да създам, а формата на разказа ми беше тясна, поне за тази идея. Всъщност тази книга има силна доза хибридност – ако има нещо родено от роман и разкази, това е моята книга, някакво особено, извратено свързващо звено. Тук думата „извратено” е ползвана с положителна конотация.
Да, ясно ми е, че не става дума за някаква крайна литературна девиация. Кажи ми има ли смисъл (и ако да – какъв) да се организират и да се участва в четения на съвременна родна литература?
О, да! Това е невидима, че понякога и видима мрежа между читателя, пишещите и литературата. Това е като с театъра – чуваш непосредствени, ненапудрени реакции. Събираш се с единомислещи, за мен това е безценно – запознанството с такива хора, с които трептите на еднаква честота. Вълшебни хора съм срещала на четения, останали са в сърцето и живота ми и след края на шоуто и последната угасена лампа. Бих сравнила четенията с едно от най-висшите известни на човечеството удоволствия някога.
Например „писателибезкниги” ми липсва ужасно, липсва ми регулярността му и миризмата на книги, която се носи в атмосферата на хората, които са там, сякаш от порите им се лее дървесина, претворена в листове хартия с думи.
Тези невидими нишки, те спохождат света именно в такива актове на четене и приемане на прочетен текст. И в този ред на мисли, винаги съм отворена и чакаща с удоволствие покани за такива мероприятия. Истината обаче е, че рядко ми се случват. Литературните четения са проводници на творчество и светът има нужда от тях, тази енергия трябва да ни спохожда.
А ти в какви подобни събития участваш, ако участваш? Каква е комуникацията ти с аудиторията, какви канали избираш?
Както вече споменах, „писателибезкниги” – имам няколко участия там, четения в Ялта, „Градски легенди“ в Перник. Ами това е, все пак съм начинаещ писател, чакам си следващите покани.
Каналите са социално-мрежови – предимно на четенията или фейсбук, там има обмяна на идеи, мисли и флуиди. Сякаш така е по-лесно. Много хора, дори такива, които срещам в ежедневието си, предпочитат да ми напишат неща, отколкото да ги кажат. Това не е лошо. Написаното остава. А смея да твърдя, че имам послания от читатели толкова трогателни, които вероятно и да речем някой автор от световен калибър не е получавал, поне предполагам. Така ми се иска да вярвам.
По-активна ли си около книгата си в социалните мрежи?
Да, безспорно. Не твърде, но осъзнавам мощта на мрежите и по моя си скромен начин обвързвам книгата с тях и хората, които ме четат. Неминуемо е и е важно. Уча се.
Последно, но не мога да избягам от стажантския въпрос: над какво работиш сега и кога можем да го очакваме по рафтовете на книжарниците?
Работя върху „Моно 2“, не зная дали това ще е книгата, която ще види бял свят, дали всъщност „Моно“, която излезе, не е последната ми и ще си звучи самотно в арт пространството. Толкова „но” и „ако” има наоколо, но пиша, пиша и се надявам „Моно 2“ да ми се случи и да бъде дори още по-добре приета, защото тиражът на „Моно“ е вече на привършване. Без реклама, само на принципа „от уста на уста”. И после кажете, че мечтите не се сбъдват.
