Лидия Стайкова е доброволец, който работи с бежанци от три години. Тя е един от членовете на неформална общност, спонтанно възникнала като Фейсбук групата „Приятели на бежанците” през 2013 г. След гладната стачка в Бусманци потърсихме Лидия Стайкова да сподели своята гледна точка по тази наболяла тема.
400 души от Пакистан и Афганистан, затворени в центъра на МВР в Бусманци, обявиха гладна стачка заради лошите условия и бавните процедури по регистрацията им. Каква е истината за условията на живот в центровете за бежанци?
Важно е да уточня, че центровете за задържане към МВР в Бусманци и Любимец не са това, което наричаме „бежански лагери”. В тях би трябвало да попадат хора, които следва да бъдат изведени от страната, но няма къде да живеят междувременно или има опасност да се укрият. В тях обаче попадат огромен брой хора, които не би трябвало да са там, а в центровете към Държавната агенция за бежанците. Всеки, който влезе в страната (законно или незаконно) и заяви, че търси закрила, би трябвало да бъде настанен в центровете на Държавната агенция за бежанците – в Пъстрогор, Харманли, Баня, София. Само специфични случаи, за които има съмнения, че представляват заплаха за сигурността, би трябвало да бъдат задържани в Бусманци и Любимец. На практика обаче там се озовават дори бебета.
Накратко – десетки хора живеят в една стая, имат труден достъп до медицинска и правна помощ, хигиенните условия са лоши, отношението на персонала в общия случай е грубо и унизително. Забранени са телефони с камери, което означава, че връзката със света за повечето хора е невъзможна.
Какво се случва в „отворените бежански лагери”? Там хората имат свободата да излизат навън, но пък е труден достъпът вътре за желаещите да им помагат. Аз имам преки наблюдения върху живота в Харманли. Там в една стая живеят 8-10 или повече души, понякога 2-3 различни семейства. Има един лекар на над три хиляди души, който е зает да приема новодошлите, да взема проби и няма време да лекува болните. Върлуват краста и бълхи, а най-вероятно и лайшманиоза. За това алармираме от два месеца, но властите отричат проблема.
Бежанците получават храна два пъти дневно, която в повечето случаи се състои от една тънка арабска питка и един пръст яхния. Децата нямат достъп до образование, с изключение на част от тях, които посещават училището, създадено и поддържано от 2 години от две доброволки.
Понякога се появяват и други образователни дейности, които се създават отново от доброволци – българи или бежанци – когато администрацията позволи да бъдат използвани някои от големите стаи. Надяваме се скоро да създадем още едно училище, което да обхване децата от Афганистан. В него ще преподава учителка-бежанка. Много от бежанците биха искали да учат български и английски език, но в момента нямаме възможност да им предложим тези неща.
Огромен брой хора разполагат с никакви или нищожни средства, но нямат право да работят, докато не минат 9 месеца от подаването на молбата им за закрила. Това време би могло дори да се удължи, тъй като Държавната агенция за бежанците започва да брои деветте месеца не от момента на подаване на молбата, а от момента на нейното регистриране, което може да отнеме понякога месеци.
На какво се дължи бавната процедура по регистрацията на новодошлите?
Единственото логично обяснение за мен е недостигът на преводачи от пащу и дари/фарси, които да снемат нужната първоначална информация от новопристигналите. В бежанските лагери обаче има много, търсещи закрила, които говорят отличен английски. Предполагам, че не е проблем те да бъдат регистрирани и наети на граждански договор, което законът позволява и без да са изтекли 9 месеца. Бих искала да припомня обаче, че в България винаги е имало достатъчен брой владеещи арабски език български граждани или арабскоговорящи чуждестранни граждани, които владеят български език и имат пълно право да работят, но в края на 2013-а и началото на 2014 г. огромната част от пристигналите в Харманли бежанци чакаха регистрацията си 4-5 месеца и нямаха право да излизат заради това, че не са регистрирани.
Бежанците алармират за агресивно и обидно отношение към тях от страна на служителите в центровете. Потърсена ли е до този момент отговорност на някого за това?
Не ми е известно да е търсена такава отговорност – нито в центровете на МВР, нито в тези на Държавната агенция за бежанците. Всъщност в някои случаи живеещите в тези центрове предпочитат да си премълчат, за да не утежнят ситуацията си или пък ако не си мълчат, няма кой да ги чуе. Истината е, че ние, работещите с бежанци, доста често предпочитаме да премълчим по същите причини.
Миналия месец бежанци от Сирия разкриха, че им били раздадени листовки, според които в България ги очаквали луксозни жилища и по 500 евро за всеки. Кой има полза от тази дезинформация?
Категорично не вярвам на тези твърдения. Гледах репортаж по телевизията, в който се внушаваше, че гръцките власти и Международната организация по миграция в Гърция дезинформират бежанците, за да дойдат у нас. В същия репортаж обаче бежанците твърдяха, че с тях не са разговаряли български представители и показаха листовките, но в тях не пишеше такива неща. Тогава бежанците казаха, че информацията за жилищата и парите получили устно. За това те не могат да приведат никакви доказателства. Аз лично имам доверие на Международната организация по миграция; наблюдавала съм работата им в България. Полза от тази дезинформация имат управляващите и желаещите да управляват, които в повечето случаи, когато става въпрос за бежанската тема, не казват истината. Бежанците постоянно биват използвани за политически цели.
Голяма част от населението в страната се притеснява от нахлуването на бежанци, в същото време жизненият стандарт в България не е сред високите. Мит ли е, че бежанците искат да останат тук завинаги?
Факт е, че повечето бежанци минават през България транзитно или я напускат, след като получат статут или отказ у нас. Малко са тези, които биха искали да останат у нас (не само заради трудната икономическа ситуация и липсата на интеграционни мерки, които да им помогнат в първите месеци да стъпят на крака), но и заради отношението ни към тях. Бежанци често ме питат: „Защо хората в България мразят бежанците?”. Някои от тези хора не се чувстват в безопасност у нас. И все пак тук остават част от бежанците, макар и нищожна. Те не живеят от социални помощи, а усърдно работят.
Какви са начините за интегриране на тези, които са избрали България за тяхна втора родина?
В момента по медиите се внушава, че има програма за заселване на бежанци у нас. Всъщност съществува просто една наредба, в която се казва, че общините, които желаят да интегрират бежанци, трябва да дадат заявка колко бежанци биха искали да интегрират. Още не сме видели такива случаи, а от края на 2013 г. доскоро нямаше никаква интеграционна програма; в момента имаме само тази наредба. Реалистичният начин за повечето е да попаднат на добронамерени хора, които да им подадат ръка, тъй като все още не може да се разчита на държавна подкрепа.
Доколко културните различия са пречка за интегрирането им?
Културните различия съществуват, но са силно преувеличени. Всъщност българският манталитет е доста близък до този на хората от Близкия Изток. Освен това повечето бежанци постоянно искат някой да им разясни какво е прието и какво не е прието у нас, как да се впишат в европейско общество. Разбирам страховете от радикален ислям, но голяма част от бежанците всъщност бягат именно от това – от талибаните, от Ислямска държава. Комичното е, че бежанците от различни националности знаят малко едни за други и са изпълнени едни към други със същите подозрения, които българите изпитват към тях – дали едните няма да искат да наложат криворазбран ислям върху другите. Питала съм бежанци, които изразяват такива страхове, дали могат да ми цитират конкретни случки и ситуации, които ги карат да мислят така. Те отговарят: „Не съм се сблъсквал лично, ама хората говорят.” В същото време най-консервативните ислямски общества не искат да приемат тези бежанци, тъй като пък ги възприемат за твърде светски настроени.
Много семейства в Западна Европа приемат в домовете си бежанци, какво пречи на българските семейства да сторят същото?
Хората в Западна Европа са по-богати и по-отворени от нас. Не виня българите, че се страхуват от бежанците, тъй като формират представите си от медиите, а те представят бежанците в негативна светлина. Вярно е и това, че и у нас се срещат хора, които приемат в домовете си бежанци. Може да са малко, но ги има.
Има ли кампания от определени медии срещу бежанците? На кого да вярват незапознатите с темата хора?
Медиите като цяло обичат негативните новини и ако не открият такива, сами ги създават. Не бих искала да правя реклама на тези медии, така че няма да ги споменавам. Аз вярвам на хората, които имат продължителни преки контакти с бежанци. Всички останали, дори и ако са добросъвестни, могат да бъдат лесно заблудени – едни в посока на демонизиране на бежанците, а други в посока на идеализиране. За съжаление, малко са журналистите, които са общували с бежанци извън рамките на няколкото часа, в които са правили репортажи.
Бих искала да цитирам един разговор с непозната жена от Харманли, която разбра, че отивам към бежанския лагер. „Оф, тоя лагер! Мизерници! Сирийците бяха друга работа – обличаха се добре, пазаруваха.” Попитах: „Имате ли някакви проблеми с бежанците в града?”. Тя отговори: „В интерес на истината, не, нямаме… Засега… Чудя се дали ще имаме или само ни настройват.” Ироничното е, че същата тази жена от седмици общува без притеснения по работа с бежанец, за когото не подозира, че е бежанец, а просто някакъв друг англоговорящ чужденец.
Държавата налива милиони за ограда по границата ни с Турция. Това ли е единственият начин за спиране на бежанците?
Ако България не иска у нас да търсят закрила чужденци, би трябвало да промени законите си и да излезе от поетите международни споразумения. След това ще закрие Държавната агенция за бежанците и бежанските лагери. Това, разбира се, няма да спре опитите през България да преминават транзитно чужденци, които искат да стигнат до други страни. Оградата може да промени начина на преминаване, но не и да спре каналите за трафик на хора, особено ако те са подпомагани от представители на властта. Дори мисля, че построяването на оградата може да ни помогне още по-силно да затворим очите си за този трафик – просто ще сме спокойни, че той не се случва. Нищо, че знаем, че се е случвал дори и през социализма, когато границата ни е имала ограда и е била добре охранявана. Но и при тази ситуация остава проблемът какво да правим с хората, които се оказват приклещени у нас, ако следващите държави пазят добре границите си. И в крайна сметка нека всеки от нас си зададе въпроса дали ако му се наложи да влезе нелегално в чужда страна, за да спаси живота си, би искал да го застрелят или депортират. За повечето хора в това положение в днешно време легални начини не съществуват. През гранично-пропусквателните пунктове могат да минават легално само хора с визи, иначе турската полиция няма право да им разреши да преминат в България – и не им разрешава.
Превръща ли се България в буферна зона за бежанската вълна между Турция и ЕС?
Трудно ми е да прогнозирам това. Зависи от ситуацията в много други страни – както в Азия, така и в Европа. Виждаме, че там насилието продължава, така че бежанци ще излизат от тези страни – основно от Афганистан, Сирия и Ирак. Повечето от тези хора не правят опити да идват в Европа и търсят начини да останат в близки страни. Едва когато ситуацията в тези страни започне да се влошава за тях, те търсят начини да стигнат по-далеч. Всъщност от десетките милиони бежанци по света в момента съвсем малък процент идва в Европа – има официални статистики.
Ние в България се притесняваме основно от това какво ще се случи, ако всичките 2-3 милиона бежанци в Турция тръгнат за Европа. В Турция има и бежанци, които не желаят да тръгват за Европа, тъй като там за тях е по-лесно да наемат жилища и да започнат работа – без излишни формалности и спънки. Други сравнително лесно започват свой бизнес. Колкото и да е трудно за бежанците в Турция, тя има своите преимущества за някои от тях. Не знаем обаче колко дълго Турция ще бъде безопасна страна за тях, тъй като самата държава е в нестабилна ситуация.
Бих искала да уточня, че южната ни съседка и сега не ни пази от бежанци, освен на гранично-пропусквателните пунктове. Желаещите да влязат през гората не биват възпрепятствани от турска страна. В Турция само част от бежанците живеят в лагери, а всички останали са разпръснати в частни жилища и огромна част от тях не са официално регистрирани и не се знае къде точно живеят или работят (повечето работят „на черно”). На този етап не бих взела насериозно заплахите от страна на Ердоган, че може да пусне бежанците от Турция да залеят Европа. Би му било доста трудно да ги организира.
