В българското здравеопазване и образование всеки ден е Хелоуин. Играят ни номера и ни правят на тикви. След години ще ни лекуват лекари от Третия свят, а след половин век може и да пишем отдясно-наляво.
В тази история обаче няма да критикувам държавата, която има много камъни за дялане. Смятам, че често пъти плюещите по нея са именно онези, които не си плащат билетчето в градския транспорт, клатят си краката по цял ден на работното място и се чудят каква болест да си измислят, за да вземат инвалидна пенсия. Образно казано, това са хората, които серат на опиканото.
Това е история за две лекарки, които ринат лайна за кеф. Едната е отдавна практикуващ невролог, а другата – докторантка на 29 години.
…
В кабинета влиза мъж на средна възраст. Правят му ЕМГ, за да определят електрическата активност на нервите и мускулите му. Изрично е предупреден, че ще трябва да доплати още 35 лв., защото Здравната каса поема само 16 лв. Изследването му излиза относително добро. След прочита на резултатите той възмутено се обръща към лекарката:
– Абе, докторке, тука що не сте писалa, че са ми лоши стойностите. Трябва да взема по-голям процент за ТЕЛК, за к‘во съм ви дал тия 35 лв.?
– Господине, вижте, ние тук правим пълно разчитане на графиките и работим с най-модерната техника. Такъв анализ не струва 16 лв., затова е нужно да си доплатите. А относно резултатите, не бих излъгала, защото върху този лист хартия стои моето име, разбирате ли?
– Да ви еба майката, да бях отишъл някъде другаде!
И наистина, някъде другаде правят ЕМГ-то като за 16 лв. И името няма значение, защото онзи, другият лекар, е свикнал цял живот да точи, първо от мама и татко, които да му плащат изпитите, после от държавата на гърба на пациентите.
Връщаме се в неврологичния кабинет с двете лекарки.
– Госпожо, отпуснете се. Сега ще стимулираме нервите ви с електрически ток. Правили ли са ви друг път ЕМГ?
– Правили са ми. Ама, да те питам, пиле, ти на колко си години, че много млада ми се виждаш за докторка?
– На 29, госпожо. Докторантка съм. Правя изследвания върху пациенти със заболяване диабет от 2-ри тип, като вашия.
– А докторката няма ли да дойде?
– Ще дойде, след като ви подготвя за теста. Тя ще следи моите действия.
– Момиче, виж какво, аз тука не си плащам, за да ме изследва някаква си докторантка.
Слушам тези безумни истории в същия този неврологичен кабинет, в който те са се случили. И въпреки че не попадам в целевата група на докторантката, се съгласявам да ми стимулират един и същи нерв по няколко пъти, за да може младата лекарка да се научи точно до милиметър да поставя лепенките-електроди на всички възможни места, на които могат да бъдат залепяни. Час и половина ми пускаха ток по тялото. Съгласих се, защото утре това ще е лекарката, която ще лекува моето дете. Ала дали?
Лежа си на кушетката, трепвам като убодена от кактус и с любопитство гледам как протича един „изпит“ по ЕМГ. Междувременно ставам случаен слушател на случаи на лекарска некадърност, на пациентска необразованост и на държавно възпрепятстване на една нормална лекарска практика… и прочие, и прочие.
– Какво според вас трябва да се направи, за да излезем от тази порочна здравна система? – питам възрастната невроложка.
– Студентите по медицина трябва да протестират. Трябва да изритват всеки един преподавател или техен колега, който манипулира резултатите от изпитите срещу определена сума пари. Добрите студенти трябва да са цедката.
– Като че ли добрите студенти обаче веднага бягат в чужбина.
– Да, вече доста силно се усеща дефицитът на добри лекари у нас. В момента положението тук е като в някои държави от Близкия изток. И тенденцията е нещата да стават все по-зле.
– Като в Близкия изток?!
– Да. Преди години работих в Кувейт и знам какво е там, казвам ви, същото е тук сега.
– Защо се върнахте?
– Натрупах състояние и сега работя за удоволствие. А и усещането, че можеш да предадеш знанието си на някой оцелял млад доктор в България и да му дадеш бъдеще, е достатъчен мотив.
– Бихте ли се съгласили да дадете официално интервю относно горното?
– Съжалявам. Вдругиден заминавам отново за Кувейт.
Помислих си – естествено, с 35 лв. не се живее.
– А вие ще дадете ли интервю за досегашната ви практика като докторантка?
– Аз заминавам за Германия.
Облякох се, получих цял топ с листове, графики, диаграми и подробно описание. Всичко ми е наред. Излязох от кабинета. Без да искам треснах вратата след себе си и в този миг ме разтресе адската мисъл: Боже, кой ще лекува децата ми?!
Замръзнах на място. Сякаш някой ме беше заковал с пирони. Добре че един мъж от чакащите ме избута, крещейки: „Айде бе, госпожо, какво толкова правите в тоя кабинет? Кафе ли пиете с лекарката? Дръпнете се от вратата, че бързам“. Отдръпнах се, тръгнах си, а зад гърба си чух следния коментар от две дами: „Да й пикам на системата, чакаш час и половина за едно ЕМГ“.
Не, ние не пикаем, а направо серем върху системата. Дайте поне заради децата ни да изринем лайната и да пускаме водата, като ходим в обществената тоалетна.
