Този път е окончателно. Преди 3 години при поредната им продукция за масова продажба написах с въпросителна Още едно Розово Мартини, но сегашното им рецидивиране с Je dis oui („Казвам да“) е най-лошото от най-слабото, на което не бе способна и бандичката в ресторант „Почивка“ (на съответната спирка на деветката към Златните) в средата на 70-те като поздрав за чистачката, кухненския персонал и келнерите. Старите парчета бяха свирени с повече хъс в крайморския застоен соц, отколкото в поредната захариада с тагове „уърлд“ и „джаз“ – със сигурност за публика, която няма да излезе от асансьорното им ползване. „Полиглотите“ наистина са дали най-доброто от себе си в часа по апликации, както е видно и от усилието на дизайнера на корицата им.
Оставям настрана неубедителността на чуждоезиковите с претенции за връзка със съответните слушатели парчета, за да изтъкна най-бездарния кавър на Сезария (дори френската старлетка Елен Сегара в средата на 90-те не бе така нелепа) и априори невъзможното, но все пак получило се покваряване на африканската „Пата Пата“. Да добавя за вгарчане на маслината в мартинито мазните аранжимент, оркестър, пиано и глас в опита за придаване на болеро-звучност на Love for Sale, която след подобен опит би загубила и несемейната публика сред почитателите си. (Само за сравнение слушайте от последния понеделник на октомври какво прави Джойси Морено от същата Love for Sale в кураторския плейлист, посветен на европейската премиера на албума й Cool). Колкото до другия шедьовър от The Great American Songbook, Moon River, речитативното импро и фалцетното хорусче сигурно биха паснали на кръжок за подготовка на статист-хористки в рекламки за пижамки.
Ето анти-плейлиста за всички, които се колебаят дали не преувеличавам, величаейки стари любимци като нови крале на гавърите.
