Този път ще започна стандартно, като анотирам що е то съществото зад името Мария Вълкова, а после от нейните отговори всеки ще си допълва портрета й сам. Мария завършва Художествената гимназия в Пловдив, а след това Академията в София, специалност „Книга и печатна графика“. По време на следването заминава на два пъти като студент на разменни начала – в Германия и в Южна Корея. След магистратурата започва работа в издателството на Софийския университет, но паралелно работи и с няколко други. В момента е графичен дизайнер и илюстратор на свободна практика. Когато не работи на компютър, се занимава с ръчно книговезане за Wolfpaper – името, зад което стоят авторските тефтери. Друга нейна страст са детските книжки и в тази връзка работи заедно с Центъра по Забавна математика, който създава материали, развиващи логическото мислене.
Кажи ми накратко коя си (по-скоро не на мен, а на читателите – аз знам) и защо точно визуалното транскрибиране на вселенската информация е част от твоето ежедневие.
Аз съм Мария, малкото Марийче или просто едно момиче, което праща усмивки на Велената, а тя отвръща с разнообразни възможности. И така имам привилегията да съчетавам пътуванията си в света на рисунката с пътешествията из текствете и да създавам междугалактически мостове за нови светове.
Как се започна с работата ти с издателства? Те ли те потърсиха или ти тях? Ясно е онова на Лао Дзъ – че когато ученикът е готов, учителят се появява. Тук корелацията не е учител-ученик, но случайно ли се намерихте и как?
Това е като въпроса с кокошката и яйцето. Но при мен се случва така – те имат нужда от мен и аз от тях в един и същ момент и всеки път се намираме по различни пътища. Не знам – магия! Благодарна съм, че попадам на хора, с които си имаме доверие. Знаеш, че не е лесно да се работи с така наречения „човек на изкуството“. А когато няколко такива трябва да обедният усилия, нещата се усложняват още повече. Понякога не се получава, но тогава урокът накрая е по-важен.
Сега, този въпрос трябваше да ти го задам преди горния, но нищо. Защо корици на книги? И каква според теб е важността на външния облик на една книга за потенциалния читател?
Корицата е онази част от книгата, която човек вижда първо и на нея трябва да е изписан целия свят на текста вътре така, както на човек му е изписан целият живот на лицето. Хората се разпознават и привличат най-вече по излъчването си. Така че, когато корицата отразява възможно най-точно съдържанието, тогава възможно най-много читатели от целевата аудитория ще я разпознаят. И така, това да изобразиш цялата вселена на текста само с едно изображение се оказва задачка с повишена трудност, която изисква индивидуален подход всеки път, но и такава, за която решенията могат да бъдат много. И това я прави безкрайно привлекателна за мен. А друг е въпросът за оформлението между двете корици. Това пък е съвсем занемарена територия, из която всъщност читателят броди от първата до последната страница. За наше всеобщо щастие колегите типографи рабоят усилено над увеличаването на разнообразието от шрифтовете с българска кирилица, а добри художници и дизайнери на книги, сигурна съм, също не липсват. Необходимо е само повече осъзнатост от страна на издателите. Книгата е едно бижу и трябва да се отнасяме с внимание към всеки нейн детайл! Тя е и проводник на естетически вкус, възпитател на фини усещания. Не бива да се пренебрегва това.
Ти самата как процедираш – запознаваш ли се подробно с текстовото съдържание на книгата, преди да започнеш работа, или се доверяваш на резюмето и насоките на издатели и автори?
Да правиш корица без да си запознат с текста е като да упътваш някого без самият ти да знаеш пътя. Старая се винаги да чета текстовете – ако не цялата книга (например, когато е сборник), поне част от нея, за да добия представа за стила на автора. В единични случаи, обикновено, когато срокът за изпълнение е твърде кратък, се налага да се доверя само на резюмето. Относно визията разговарям и със самите автори, издателите, понякога и с преводачите. В случая с корицата на „Парсифал“ например, от самото начало желанието на преводача беше да има изображение на шапка, кръв и Граала. В първия момент не бях много съгласна, но като го направих по моя си начин, идеята се оказа, че не е толкова лоша.
Запозната си със световните тенденции при оформлението на книжно тяло, сигурен съм. Обясни ми, моля, защо толкова много родни издателства така и не съумяват да разграничат личния почерк от кича? Редовно се натъквам на корици, които представляват снимка на залез с най-кошмарен фотошопски филтър, а отгоре му с титанично задоволство се перчат заглавието на книгата и името на автора – и двете с идиотски шрифт и цвят. И това е през 2016-а. Защо?
Понякога се чувствам сякаш тези книги се правят от хора, които хич не ги обичат. Често се чува „абе, айде, и така може!“. Убеждавам се все повече, че тази мисъл има пагубно влияние върху съществуването ни! Тя е като девиз на кича. На такъв фон дори не мога да изрека думите „изкуство на книгата“. Явно се е доказало в някакъв момент, че кориците, които описа ти, продават стоката, а издателите, уплашени от промяна, си продължават по този начин, слепи за съвременната действителност. В опитите си да наложа друг подход в оформлението на дадено издание, съм чувала реакции като „Недопустимо! Така не се прави!“, изречени със самочувствието на дългогодишни дейци на книжната дейност в България, които обаче явно не следят нито световни примери, нито поне цялостната картинка на наш терен. Лошото е, че така подценяват читателя. Всъщност често дори не стигат до него и накрая изводът е „Ми то никой не чете!“. Струва ми се, че доста издатели са забили носове в бюрата си, чудейки се как да спестят от всичко, вместо да се съсредоточат в това как да се развиват. Вярвам, че те самите имат власт, с която да превъзпитат обществото, да насочат вниманието му към важните неща и да го накарат да вникне по-дълбоко в смисъла на думите. Тази власт обаче или е неосъзната, или не се ползва по градивен начин. Но не искам да бъда крайна! Има и добри примери.
Знам няколко имена, които са се съсредоточили единствено в работа по корици и не се занимават с нищо друго. Мислила ли си за подобна опция или това е само един от аспектите, които те вълнуват, от рисуването?
Мислила съм, но май аз съм от онзи тип хора, на които това не им се получава. Както още в началото споменах, аз се занимавам с много и различни неща. Те всички имат обща изходна точка – рисуването и книгите, но тръгват в различни посоки. Така си доставям нужната доза разнообразие, а и по този начин следя какво се случва в конкретните области по света и у нас. Интересно е! Така се чувствам щастлива!
Последно: накъде ще се развие изкуството на създаване на визуално красиви и стилни книги? Има ли промяна през последните няколко години и, ако да, можем ли да говорим за нормален темп при въвеждането на актуални в световен план похвати и дори стилове в този често пренебрегван етап от създаването на книгата?
Всъщност да, положителна промяна от онова закостеняло положение, за което говорех досега, започва да се усеща. Крайната нужда от естетически издържани книги започна да се задоволява. Но все още има много дълъг път да се извърви, докато цялостно нашият книжен пазар придобие по-адекватен в световен мащаб облик. Все още много визуални изразни средства не се прилагат поради финансови причини – тиражите са малки, а себестойността на книгите се вдига. Рисковете за издателите са големи, но вярвам, че скоро ще докажат на себе си важността от добре направената книга за постигането на желания успех. Надявам се положителното развитие да набира скорост, за да могат хората да се насладят изцяло на удоволствието от четенето, то да стане по-привлекателно за подрастващите, а България да има своите добри примери, с които гордо да се представя пред света!
