„Музиката е убежището ми. Можех просто да пропълзя в празното пространство между нотите и да обърна гръб към самотата.“ – Мая Анджелу
Животът на Мая Анджелу никак не е бил лесен. Чернокожата жена е родена през 1928 г. в Сейнт Луис, горе-долу в центъра на САЩ, по това време и център на расова сегрегация и полова дискриминация. Не е говорила в продължение на близо пет години, след като приятелят на майка й е бил намерен убит – дни след като я изнасилил. Мая е била едва на 8-годишна възраст. Тогава си е мислела, че гласът й е го убил, когато е разказала на брат си за случилото се и затова решила да не говори повече, за да не убие някой друг. Имала е периоди, в които се е налагало да работи като стриптизьорка и проститутка. Въпреки всичко, Анджелу се превръща в едно от най-видните имена в литературата и борбата за граждански права за чернокожи и жени. Публикувала е седем автобиографии, сред които е и първата й книга „Знам защо птицата в клетката пее“ (1969), която постига най-голямо световно признание от останалите й произведения, може би защото описва живота й от 3-годишна възраст до момента, когато забременява едва на 17, най-уязвимите години от живота на един човек. Също така е била близка приятелка с Мартин Лутър Кинг и Малкълм Екс.
Психолозите биха се съгласили, че Анджелу е проявявала, при това многократно през живота си, изключителна „резилентност“ (англ. псих. resilience), или способността на един човек да се възстанови и дори да води своя живот след травма, била тя психологическа или физическа. Неуспоримо е, че всяко лице в неравностойно положение проявява в пъти повече, отколкото останалите хора, същото това безценно свойство, защото ежедневно преодолява препятствия, които ние можем само да си представяме. Има хора, които намират утеха за страданията си в музиката по същия начин като Анджелу и с цялото си сърце копнеят да се изразят музикално вместо словесно, но знаят, че са физически неспособни да го сторят.
Освен ако не сте феноменалната Дейм Евелин Глени (или Бетовен), която разказва пред ранобудната аудитория на TED, докато си събува обувките на сцената, как единствената й цел в живота е „да научи света как истински да слуша“.
Глени е от шотладско музикално семейство и от ранна възраст е открила, че музиката е нейното призвание. Фактът, че живее с (почти) пълна загуба на слуха от едва 12-годишна възраст, изглежда, не я е възпирал. Печелила е две награди „Грами“, работила е с Бьорк и беше начело на целия батальон барабанисти в началото на откриването на Олимпиадата в Лондон през 2012 г. А пък Британският параоркестър, който е първият професионален оркестър в света, съставен само от хора с увреждания, участваше в закриването на Параолимпийските игри същата година.
Манди Харви от Синсинати напълно губи понятието си за слух на 18-годишна възраст, докато учи професионално пеене в университета. В началото е решила да се откаже изцяло от мечтата си да стане диригент на хор, а това да е певица дори не представя. Но явно любовта към музиката има способността да надделява, защото Харви започва да усеща звуците като „духове“ и не престава да сътворява оригинални песни. Досега е издала три албума.
DJ Роби Уайлд живее в щата Ню Джързи от съвсем мъничък, но е роден във все още европейска Великобритания. Живее с пълна загуба на слуха в дясното си охо и 80% загуба в лявото от 7-годишна възраст поради многобройни нетретирани ушни инфекции, лечението за което родителите му не са могли да си позволят тогава. Пристрастява се към винила в ресторанта на баща си, който му е позволявал да пуска парчета на частни партита. Оттогава Уайлд е и музикален продуцент със няколко собствени хита зад гърба си.
Диджей и продуктов дизайнер, Димитри Хаджихристу е разработил устройство, което позволява на деца със слухови увреждания да визуализират и усещат вибрациите на музиката, докато едновременно имат и възможността да я контролират. Проектът е бил част от дипломната му работа в Единбургския университет, разработена докато е изучавал понятието „сайматика“ (англ. cymatics), или науката, посветена на визуализиране на звуци и вибрации. Работил е заедно с училище за деца в неравностойно състояние и е използвал знанията си, за да създаде нещо уникално и забавно за тях.
Въпреки тези изумителни и вдъхновяващи истории, в реалния живот слухът на повечето хора е невредим, и колкото и да харесват класическата музика, са неспособни да създават изкуство чрез чернобелите клавиши на пианото или струните на цигулката.
„Беър Кондъктив“ и „Хюмън Инструментс“ са английски фирми, решили съвместно да се заемат с предизвикателството да създадат удобен музикален инструмент за лица в неравностойно положение. Разработен със съдействието на Британския параоркестър, прототипът използва специална електропроводима боя и датчици за движение, за да произведе звук. Позволява на човек да изсвири цял акорд само с два пръста.
Има надежда и за най-тежките случаи. Датчанинът Андреас Рефсгард е сътворил музикален интерфейс, който позволява на човек да композира музика само с движения на очите и изражения на лицето си. Интерфейсът е част от дипломната му работа в Института по интерактивен дизайн в Копенхаген. „Eye Conductor“, което буквално преведено от английски означава „очен диригент“, използва уеб камерата на компютъра, за да следи лицето и очите на композитора. Софтуерът може да се калибрира според лицевите изражения на всеки индивид, за да действа по-прецизно и да е наистина универсален.
Най-висшата, но и най-недостижимата за момента, форма на композиране е: мислиш си го и то вече се записва. Тогава само твоето въображение би могло да те ограничи, а не физиката. За съжаление, модерните технологии все още не са способни да разчитат мисли. Засега, най-близкото до подобна възможност е електроенцефалограмата, която показва електрическата активност в някои дялове на мозъка в даден момент.
През 1965 г. американският композитор Алвин Люсиер прикрепя ЕЕГ-електроди към скалпа си и започва да медитира дълбоко, което повишава активноста на алфа-вълните в мозъка му. Сигналите минават през усилвател и резултатният електронен импулс се използва, за да стимулира различни перкусионни инструменти, разположени около Люсиер. „Музика за соло изпълнител“ го извежда на световната сцена на експерименталната музика. БиБиСи демонстрира, че технологията оттогава се е развила изключително много, но също така напомня колко още препятствия трябва да преодолее човечеството, за да достигнем пълна симбиоза между човек и машина.
