Изданието „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция” ме отведе при именитата преводачка и професор по немскоезична литература в СУ „Св. Климент Охридски“ – Майа Разбойникова-Фратева.
В неин превод и съставителство излизат три кратки кореспонденции. Първите две, известни като „Писма до един млад поет” и „Писма до една млада жена”, съдържат само писмата на Рилке към младия, литературно изкушен офицер – Франц Ксавер Капус, а втората кореспонденция е с неразкрита получателка. С възхитителна дълбочина и изисканост австрийският поет споделя своите разсъждения за смисъла на творческия акт и функциите на изкуството, за пола, Бога, самотата. По едно и също време излезе и втори превод на „Писма до един млад поет” – от Венцеслав Константинов, което още по-силно обогатява литературната ни среда.
Третата част включва писмата на Рилке и забележителната руска поетеса Марина Цветаева. За първи път на български език те излизат в своята цялост. Сами по себе си литературни произведения, тези писма са уникален документ на времето и ключ към творчеството на двама от най-големите поети на XX век.
Кое е най-трудното в превода на тази сложна и комплексна форма на словесност, каквато е кореспонденцията?
Най-трудното беше да се разнищят смислово изреченията, да се разбере, а след това и да се предаде на български образността в изказа на Рилке, без да се накърни нито функцията й в смисловата цялост на изречението, нито сугестивната й сила. Трудно беше и човек да не се подаде на тази образност и да не започне сам да подсилва и наслагва изразни средства и в превода да имаме един Рилке „прим”, надграден с неовладяното миметично вживяване на преводача в автора.
Рилке е известен майстор на красивото слово, но при превода на моменти дори съм се учудвала, колко строго следва мисълта си, как под изящните формулировки тече една доста ясна и хладна мисъл. Рилке не работи с набор от отбрани, еднозначно поетични лексикални единици като например един Щефан Георге. Сложни и красиви са обаче комбинаториката, подреждането на думите, синтактичните постройки.
От друг характер беше трудността при превода на кореспонденцията с Цветаева: отчетливо видим е сблъсъкът между различни поетични стилове. Писмата на Цветаева бяха изключително трудни с многото игри на думи, с неизговарянето на някои неща в очакване, че другият точно знае какво се има предвид, с накъсания израз, с богатата интертекстуалност.
Какво събира и разделя различните кореспонденции на Рилке в това издание, освен очевадното – адресата?
Двете кореспонденции са доста различни. В първата става дума за първоначален разговор за поезията и поета, за мястото им в общия контекст. Впоследствие този разговор се разгръща и включва и много други теми.
Инициаторът на кореспонденцията е в ролята на питащия и споделящия тревожен опит, който не може да бъде синхронизиран с очакванията и представите му, а Рилке, макар и още доста млад, е в ролята на изпиталия и осмислящия, на онзи, който се опитва да изведе интуициите си на нивото на рефлектираното знание и така да придаде смисъл на случващото се, на разочарования, несигурности и несполуки.
Рилке не е ментор и не си присвоява по никакъв начин наставнически функции, но именно така той работи върху онази представа за поета като владетел на магическо знание, което безпроблемно си проправя път в езика и поезията, като пророк и утешител. Именно този образ прави възможна и втората кореспонденция.
Тя го конфронтира с адресираното към него доверие на младата жена, свързано очевидно със споменатите представи, с култа към творческата личност. Това, което авторката на писмата очаква, е разбиране за житейската й ситуация и съвет относно решенията, които взема. Впускайки се в тази кореспонденция, Рилке всъщност приема да бъде фигурата, от която кризисното време има нужда, да въплъти емпатичното вникване в ситуацията на другия и утешението чрез разбиране. Освен това ежедневните грижи и болки на младата жена, обговорени от поета, преминават сякаш през някакво освещаване и придобиват по-висш смисъл в контекста на един надличностен телос.
Тези писма наистина са самостоятелни литературни произведения. Какво ви правеше най-силно впечатление във формата, ритъма, начина на изразяване?
Най-интересното беше за мен да установя как Рилке, късния Рилке, се поддава на начина на изразяване на Цветаева. Той изглежда запленен от нейния устрем, от способността й да превърне писмата си в поетични късове на чужд за нея език. В тази кореспонденция Рилке е в езиково и стилистично отношение според мен доста различен, дори ритмиката му се променя, става по-насечена, изчезва плътността на синтактичния пълнеж от предишните писма.
Освен всичко друго, тези писма са изключително наситени с философски, психологически и чисто човешки проникновения, един изключително ценен споделен опит. Как вие гледахте на него?
Понякога тези проникновения са скрити зад много словесност, но не съм сигурна дали биха могли да бъдат достигнати и изразени по друг начин. Това беше голямата ми тревога, дали ще бъдат видими и в българския текст по същия този начин, едновременно красив и логичен. Изненадана бях от мястото, което Рилке привижда и отрежда на „женския човек”.
С какво са по-различни преведените от вас писма на фона на богатата кореспонденция на Рилке?
И трите кореспонденции са инициирани отвън. За получателите на писмата Рилке е абстрактна фигура, идея, представа, която те са си изградили въз основа на творчеството му или под въздействието на други, непроследими дискурси. В трите кореспонденции той е предопределен да бъде Поетът (Рилке) или придобилата плът и кръв представа на епохата за Поет. С тези писма Рилке не се бори за внимание, за любов, за приятелство, за помощ, за съчувствие. Твърде рядко става дума за него самия и то най-често в контекста на някакво сравнение, целящо да покаже, че и той, Поетът, не е открил утопичната „Бохемия на морския бряг”, както по-късно ще напише Ингеборг Бахман.
В този смисъл за мен в тези кореспонденции и нашата среща с Рилке е среща с поета и мислителя, не с човека Рилке (спомняте си колко много настоява Цветаева в писмото си от 9 май 1926 г. върху това разграничаване), но също така и с идеята на епохата за фигурата „Поет”.
Как присъства поезията в писмата на Рилке, особено към Цветаева, какъв ключ се явява тя?
За Цветаева поезията е превод от единствения, „майчин” език на всички други езици. Тя пише писмата си така, сякаш твори поезия, с толкова много стилистични фигури, налага и на Рилке да отговаря по същия начин. Писмата му до Цветаева са изключително богати на поетични образи. В кореспонденцията между двамата поезията присъства и като цитат, като интертекстуална препратка към собственото творчество или към други поети.
Писмата на Рилке до Цветаева са показателни и за това колко податлив е той на поетичния зов, как лесно попада в плен на различното и очевидно толкова притегателно слово на Цветаева. В първите разменени писма различният поетичен стил на двамата е очевиден, но самият Рилке признава, че все повече влиза в тона на Цветаева. Елегията, която й посвещава, има смисъл и на поетично себеотстояване.
Какво ново научихте за участниците в кореспонденцията и за времето, в което се е случило всичко това?
Мисля, че май отговорих на този въпрос, индиректно. Освен това по време на работата си върху превода научих много неща за Цветаева, прочетох една биография, прекрасната книга на Цветан Тодоров „Красотата ще спаси света” за Уайлд, Рилке и Цветаева. Освен това препотвърдих представата си колко рисковано, дори невъзможно е биографичното писане.
Трябва да поясня: малко преди да започна превода, бях прочела романа на Клаус Модик „Концерт без поета”, разказващ за отношенията на Рилке с художничката Паула Бекер, по-късно Модерсон, и скулптурката Клара Вестхоф, по-късно Рилке, прекъсвани от време на време от срещите му с Лу Андреас-Саломе. Един съвсем различен Рилке. Трябваше да се съглася с Цветаева, която така рязко разграничава човека и поета, съвместно съществуващи в едно и също лице.
Защо за нашето време са важни „писателските писма“?
Не зная дали са важни, струва ми се, че са – поне като документи за отминали епохи, като знание за загубеното, като възможност да го съхраним. Важни са и като корпус за анализ на културно обусловените форми на общуване, т. е. писателските писма могат да представляват интересен изследователски обект в работата на специалисти от редица области – литературознание, културознание, медии. Разбира се, че са важни и в контекста на биографиите на отделните автори.
Колкото до писмата на Рилке в този том – те са ни нужни, според мен, и заради модела на отношенията, който конструират, заради наличните в тях уважение към другия, способност и желание за емпатия, щедрост на споделянето, деликатна предпазливост и умение да казваш истината, без да нараняваш. И, разбира се, заради извънредното умение да се борави с езика, свързано с уважението към самия него, към себе си и към Другия, онзи, който ни заговаря, все едно на какъв език, обръщайки „лицето си” към нас.
И носталгичният въпрос – възможна ли е такава форма на изящна словесност и общуване днес? Или иначе казано – безвъзвратно ли е мъртво писмото?
Да, така изглежда. Съвременните писатели са лишени от възможността да напишат писмата си, имейлите им едва ли ще бъдат публикувани един ден, няма да знаем как са общували със себеподобните. Ще пишат спомени, а споменът е измамен, по-добре – не. В известен смисъл е тъжно.
От друга страна, Рилке е написал писмата си, Кафка ги е написал… Какво повече можем да искаме? Колкото до начините на общуване: фактът, че ето вие, например, сте прочели писмата на Рилке и сте решили да ми зададете тези въпроси, че има хора , които си купуват томчето, че има издателства, които издават писма, редактори, които ги предлагат за превод, може да бъде тълкуван като симптом на копнежа именно по този начин на общуване и говорене.
Толкова сме удавени в грубост, самодоволно невежество, примитивна себичност и медиокрация – да цитирам основния термин на Дьоно, откъс от чийто значим текст беше публикуван в чудесен превод в един чудесен вестник – че поне с този избор – да четем писмата на Рилке – заявяваме и назоваваме онова, което ни липсва. Знаем точно какво е. Нима не е добър знак?
