Дали дизайнерът Томас Туейтс е нормален? Ако нормално е да живееш обикновен живот, да работиш обикновена работа и да правиш обичайните неща, той наистина не е.
Томас е коза.
Британецът загатна за размаха и възможностите си още през 2010 г., когато обяви началото на проект „Тостер“ – повече за него можете да научите от лекцията в TED. Идеята му беше да направи работещ тостер с подръчни средства и започвайки от нищо. А „от нищо” в случая означава от набавянето на желязната и медната руда, пластмаса и изобщо всичко, от което са направени частите на тостера. Накрая наистина се получи нещо, което пече филийки.
Пет години след проект „Тостер“ Туейтс се впуска в ново приключение – проект „Коза“. Но вместо да се опита да си построи коза, той напуска дома си в Лондон и се отправя към швейцарските Алпи, за да заживее там като животно. Да, Томас решава, че иска да се превърне в коза. И също като при проект „Тостер“ той успява… или поне донякъде.
Изобретява протези, които позволяват на човешкото му тяло да се движи и до голяма степен да изглежда като това на коза. Тези буквално нечовешки усилия му осигуряват спечелването на награда Иг-Нобел за биология. По аналогия със „Златните Малинки” наградите „Иг-Нобел” (анг.: Ig-Nobel) се присъждат за най-странните постижения в сферата на науката. А от това по-странно – здраве му кажи! Ето как самият призьор описва идеята си пред „Три Хъгър”:
Реших да се превърна в коза, за да се опитам да избягам от черногледството на това да си човек. Проектът се превърна в изследване на това дали модерните технологии могат да ни доближат до осъществяването на една древна човешка мечта – да влезеш в облика на друго животно. Нито силата на мечката, нито погледът на птиците обаче са особено полезни в нашето общество, защото най-търсеното качество в момента е просто да присъстваш. Както и да е, накрая се озовах в Алпите, ходех на четири крака, приличах на коза, на гърдите си имах изкуствен втори стомах, пасях трева, бях се превърнал в коза.
Идеята дошла, когато Томас бил в житейска криза – без работа, без перспектива и без желание за нищо. Един ден, докато разхождал кучето си, животното му се видяло толкова безгрижно и щастливо, че той поискал да бъде на негово място. Решил, че и той повече не иска да контролира живота си. Първоначално Туейтс обмислял да стане слон, но бързо се отказал, защото осъзнал, че слоновете имат същите проблеми като нас – натъжават се, разстройват се и дори страдат от посттравматичен стрес.
За да осъществи идеята си, той започнал да посещава лекции по зоология, които да му помогнат по-добре да разбере поведението на козите, а и да реши как точно да проектира костюма си. След това се свързал с един козар от швейцарското село Волфеншиесен, който му разрешил да прекара периода на лятната паша със стадото му.
Туейтс искал да види дивата природа такава, каквато е – без изкривяващите лещи на съзнанието и познанието. Опитва подобно нещо с други четири вида животни – язовци, лисици, елени и видри. Най-голяма успех обаче безспорно постига с козите. След края на експеримента Туейтс е сигурен, че чрез него той е разширил разбирането си за заобикалящия ни свят и е успял наистина да стане част от природния пейзаж, който до скоро е можел само да наблюдава. Задачата обаче се оказала доста трудна:
„В началото козите не ме харесваха особено, понякога си мислех, че всеки миг ще ме нападнат. Рогата им са доста опасни. Скоро след това обаче разбрах, че те просто се опитват да ми покажат каква е йерархията, а също и че трябва да си знам мястото.“
Пред „Дейл Мейл” той разказва, че най-хубавият момент бил, когато една от козите изведнъж решила, че ще му стане приятелка и просто започнала да го следва навсякъде. Обдушвала го с нос и била неспокойна, когато той не е наблизо. Накрая козарят пък му казал, че според него стадото го е приело за един от тях. Това, разбира се, накарало Томас да се почувства много горд.
В крайна сметка експериментът човек-коза е по-скоро успешен. Не заради получената награда, а заради извода, който те кара да се замислиш дали Томас всъщност не е по-нормален от всички нас:
„Начинанието ме накара да изпитам огромна емпатия към тези животни, а на нас хората малко допълнителна емпатия хич няма да ни е излишна.“
