Българската федерация по тенис провежда специални програми за работа с подрастващите, като е организиран специален екип, който обикаля клубовете в страната и се среща с треньори и състезатели. В тази група са Божидар и Матей Пампулови, Любомира Бачева и Юлиян Стаматов, а през септември Божидар Пампулов обиколи няколко клуба в страната, за да се запознае отблизо с проблемите и притесненията им, след което даде специално интервю за сайта на БФТ.
Г-н Пампулов, защо се включихте в тази инициатива?
Инициативата започна миналата година благодарение на президента на БФТ Стефан Цветков и моя брат Матей. Тази идея „покълна”, разрасна се и интересът стана много голям. Гледах финалните срещи на държавния турнир до 14 г. на ТК Дема. Когато разбра за идеята ни, Мариана Ненова, която е шеф на един изключително добър клуб с много голям престиж, може би един от най-добрите в България, дойде при мен и каза, че има голямо желание да направим среща. Тя знае, че ние можем да помогнем и ме помоли да я осъществим. Разбира се, че приех, защото ми е много приятно, когато мога да помогна на някого. Обичам, когато се помага, помощта да не бъде проформа, а да бъде взаимен процес. Давам моите познания от добри чувства, със сърцето си. От другата страна също трябва да има хора, които работят със сърце. Много е важно когато хората навлязат в спорта, да имат информация. За по-интелигентните хора тя може да дойде от много четене на книги и контакти. В Библията е казано много точно: „Съветвайте се”! Тази програма е именно съветване на хората от клубовете с нас. Помагаме им с големия опит, който имаме.
Какво ви направи впечатление в клубовете, които посетихте?
На местата, на които бяхме, винаги имаше някой, който е отговорен за това, че клубът върви и че има много деца, които идват да тренират с желание и любов. В основата е голямото сърце. Много силно впечатление в „Плевен 90“ ми направи един човек – Валентин Иванов. По професия той не е треньор, а учител. Може да задели 1/3 от времето си, но го прави. Там видях едно момиченце – Росица Денчева, която има природна интелигентност как да направи точката. Попитах Тодор Бешевишки за нея, който наверемето беше топ състезател по тенис на маса. Той ми каза, че това дете играе по пет часа на ден. Само идва и изявява желание, за него е наказание да не е на корта. Раздава се напълно в тениса. Това е един „диамант”. Как може да не се помогне на такова детенце? Тези деца са рядко явление. То просто е родено да играе тенис. Направо щеше да ме „изяде” с очите си, когато му обяснявах. Важно е дали самото дете е 100% отдадено на тениса и дали самото то иска да играе или го прави заради родителите си. Но наблюдавайки ги, веднага разбирам от коя група е детето. Много често тези, които играят по собствено желание, идват с колело на кортовете. Има и обратния вариант – водят ги с коли и дори родителите им връзват връзките на обувките. Според мен тези деца не са родени за тениса. Нека си го правят за обща култура, наред с уроците по пиано и английски.
Каква е ролята на родителя и тази на треньора при изграждането на един състезател?
Тук става въпрос за „златния триъгълник” – в основата е състезателят, а от двете му страни са треньорът и родителите. Трябва всичко да се направи по най-добрия начин за детето, а за тази цел трябва и родителите, и треньорите да са добре информирани. Трябва да работят заедно като един отбор. Един мач започва още от вечерта на предишния ден. Не толкова от това в колко си лягаш. Въпросът е, че започваш да живееш с този мач. Щом си в леглото, този мач вече ти е в главата. Тялото и психиката ти вече са отишли в тази посока. Не ми харесва, когато даден състезател обвинява съдията за загубата си. Съдията може неволно да те ощети с една точка, но тази точка ли е решаващата за мача? След срещата детето трябва да си даде ясна сметка кое е било хубавото и къде трябва още да работи, за да изчисти слабостите си. Само при този честен анализ може да се върви напред. Далай Лама казва: „Когато губите, не губете и урока!” Томас Мустер, шампион на Ролан Гарос за 1995 г., когато загубеше един мач, след това по свое желание отиваше да тренира един час компонента, в който не се е представил добре – форхенд, бекхенд или сервис. Не е случайно, че стана номер 1 в света. Децата и треньорите им трябва да работят точно върху нещата, които не са станали.
Кое е най-голямото предимство на българските деца, които тренират тенис?
В България децата имат невероятната възможност да играят по два часа и половина всеки ден. Дори в ТК 15-40 това става и в събота и в неделя. Това нещо в Австрия не може да се случи, тъй като училищната програма е много натоварена. Нашите деца са по-напред от връстниците си от Австрия, Германия и Швейцария например. Не питам състезателите от колко години играят, а по колко часа на ден са на корта. Бащата на Андре Агаси казва, че му е станало ясно, че за да стане синът му номер 1 в света, трябва да удря в годината 1 милион пъти форхенд и бекхенд. Купува една машина и детето, което тогава е на седем години, тренира всеки ден по над 1700 удара на ден и в един момент се превръща в машина.
Прави впечатление, че има много деца, които тренират тенис и постигат успехи до 12 г. и до 14 г., но след това сякаш нивото пада, защо е така?
Същото е и в Западна Европа. В началото гъмжи от деца, до 16 г. стават много малко, а до 18 г. почти ги няма. Просто на голяма част от тях им се убива желанието, когато започват да губят и виждат, че е безперспективно. Всяко дете на 8-10 години мечтае да стане номер 1. Аз не искам да убивам тази тяхна мечта, животът сам си показва докъде се стига, но идва един момент, в който се вижда кой може и кой не може да продължи. Има много фактори. Например, когато видя, че момиченцата започват да си боядисват косите, за мен това значи, че голяма част от това момиче вече не е в тениса. Тя го прави, за да се хареса на момчетата. В годините 14-15-16 нещата се изясняват. Истината е, че децата ни са много добри и причината за това е, че играят два-три пъти повече от връстниците си в Австрия, Швейцария и Германия, които имат тежка училищна програма и невъзможност да играят всеки ден по два часа и половина. Тук го правят и този обем на работа дава своите плодове. Виждам, че децата играят супер. В Австрия е лукс, ако играеш повече от два пъти в седмицата. Повечето са в групи, а единичните часове са в случаите, в които родителите имат финансова възможност и искат детето да напредне. В следващите възрасти обаче става точно обратното – там децата дърпат, а нашите остават назад. Причината е, че липсват добрите треньори, които да им покажат пътя за следващата крачка и точно определени цели. За съжаление, България е в периферията на Европа. Истинският тенис е в центъра на Европа, където са чехи, германци, италианци, испанци, французи – страните с най-силно развит тенис.
Колко важно е спортната кариера да върви „ръка за ръка” с образованието?
Баща ми беше адвокат. Не си представях, че мога да остана без висше образование. Когато следваш, навлизаш в един нов свят. На срещите си с родителите им казах, че децата са на осем години, но е много важно да се учат добре в училище. Не си мислете, че може да се прекъсне с учението и ежедневието да бъде само тенис, защото след години, пропуските няма да може да се наваксат. Кариерата на един спортист свършва на 30, максимум 35 години. След това започва истинската кариера в другата посока – дали журналистика, информационни технологии, мениджмънт или нещо друго. А иначе ставаш един млад пенсионер, който има пари, но има скучен живот. Щастието се крие в борбата за постигането на определена цел.
