Ела тука бе, животно!
Няма човек на земята, който да не е общувал с домашно животно, а че има хора, които не правят разлика между овца и коза, е съвсем отделна работа. Това обаче не означава, че в един чудесен миг кравата е дошла при някой наш космат прапрадядо и му е казала „искаш ли да сме приятели?” Одомашняването е процес, който е отнемал и отнема хиляди години. Ако трябва да съберем всичките тези години в едно изречение – то ще гласи горе-долу следното: „Одомашняването е подобряване на диви животни (и растения) с цел по-добрата им употреба от хората”.
В резултат на това овцете са пухкави, защото косматите ни прадядовци са развъждали тези с повече вълна, затова кравите дават толкова много мляко, а кучетата лаят и въртят опашки. Тези, които не са били много навити да въртят опашки и да дават мляко, не са били развъждани от хората. Това е процес, подобен на естествения подбор, само дето не е естествен в истинския смисъл на думата, а ръководен от хората.
Преобразяването на дивите животни в питомни обаче е било много важено за формирането на човешката цивилизация и разпръскването ѝ по земното кълбо. Одомашняването на конете, свинете и кравите е дало огромен тласък на европейската цивилизация, а липсата им в Новия свят, например, където има предимно скачащи лами и тичащи бизони, е една от причините за специфичното развитие на цивилизацията там, както и за нейното отмиране.
Темата е много обширна, а ние още нищо не сме казали нищо за лисиците, така че, за да приключим с въпроса за важността на употребата на различните животни по места, ще отбележим само един последен фактът. Прасетата и другите домашни животни, които в общи линии са живеели в дома на всеки европеец през средните векове, са станали причина както за прогреса, така и за големите епидемии от грип, шарка и чума, върлували из континента, а по-късно, пренесени в Америките, са изтребили 90% от коренно население, докато конкистадорите се са чудели кое първо да откраднат – какаото или златото.
Най-сетне за лисиците.
С тях нещата не са толкова прости, не чак като при бизоните, които са си танкове с рога и не стават ни за оране, ни за доене, но все пак са сложни. Лисиците са доста своенравни и диви животни, които хапят, драскат и бягат. Затова в общия случай се гледат в плен за кожи. Много пъти човечеството се е опитвало да ги опитоми и да ги превърне в нещо като кучета, ама ядец. За разлика от кучетата и котките, почти всички видове лисици все още не са одомашнени, а други са полупитомни и просто живеят в близост до хората.
И точно тук, както във всяка интересна история, се намесва един руснак.
В края на 50-те един съветски генетик, не Мичурин, за когото шеговито се твърди, че загинал, след като паднал от една ягода, а Дмитрий Беляев се опитал да създаде питомна популация от лисици. По това време съветската биология започва се отърсва от антидарвинистките си уклони и все по-често обръща поглед към теорията на подбора.
В рамките на развъдната програма на Института по цитология и генетика към университета в Новосибирск Беляев се заел да изучава именно генетичните онаследявания и пътя за одомашняване на животните. Първите му тестови обекти били определен вид червени лисици, които всъщност били със сребристо-черна козина (защо не се казват така тогава, руската наука и до ден-днешен мълчи). Те били отглеждани във ферми заради специфичния цвят на козината им, който много отивал на очите на рускините.
Чрез своите експерименти Беляев искал да повтори процеса на одомашняването и да проследи какви еволюционни промени настъпват. Първоначално той и асистентката му Людмина Трут, която след смъртта му през 1985 г. поема изцяло ръководството на експеримента, започнали да обикалят различни ферми за кожи из цяла Русия. От тях те избирали конкретни лисици, с които да започнат своя собствена ферма (което показва колко по-добър е кастингът в научните ферми в сравнение с телевизионните). Те избирали лисиците на базата на това как реагират, щом клетките им бъдат отворени. Около 10% от всички проектопалта показвали по-слаби реакции на диви животни, тоест не налитали да хапят или да се крият, което означавало, че са по-спокойни около хора.
Основната задача пред Дмитрий и Людмила по онова време била да елиминират гените, носещи защитни инстинкти срещу хора. Всички животни, които показвали и най-малка търпимост към тях, били избирани, а тези, които оставали скрити в клетките или показвали агресивно поведение, оставали във фермата. В крайна сметка били избрани 100 женски и 30 мъжки екземпляра.
След това започнало развъждането и истинският подбор.
Всички новородени малки били хранени от човешка ръка, а след това през определени периоди от време изследователите опитвали да ги галят и да влизат в контакт с тях. По този начин те избирали най-спокойните и приятелски настроени към хора лисици и развъждали само тях, агресивните били изкарвани от изследваната популация и вкарвани в магазините за ушанки.
Освен тези кратки контакти с лисиците обаче, изследователите не правели никакви опити да ги опитомяват, защото искали да видят какво могат да постигнат единствено и само чрез подбор на индивидите и техните гени.
„Още от началото на експеримента Беляев имаше една основа цел – разказва Людмила – да повтори процеса на историческото одомашняване, но в много по-кратък период от време.“
Драматичните промени се появили още с четвъртото поколение.
Малките започнали да се държат по-скоро като кучета. Махали с опашки , търсели контакт с хората и разпознавали техните реакции. Процесът се случил неочаквано бързо. Чрез контролирано развъждане за няколко години учените постигнали резултати, които в естествена среда биха отнели хилядолетия.
Скоро след това изследователите забелязали промени не само в поведението, но и във физиката на гадинките. Одомашнените лисици започнали да стават по-пухкави, а ушите им клепвали – все признаци, характерни за други домашни животни като кучета, крави, овце и кози. Опашната им кост пък започнала да се завива като при животните, които обикновено ни събират по Коледа. Всички тези промени били в следствие на селектирането само на един признак – склонност към одомашняване.
Процесът бил отприщен.
След още няколко поколения започнали и промени в цвета на козината. Костната им система започнала също да се променя – краката им се скъсявали, а горната челюсти и черепите се разширявали. Или накратко казано – лисиците започнали да става по-сладки. И накрая най-важното – лисиците започнали да стават по-умни, да се поддават на дресировка и да се приспособяват към хората.
Експериментът продължава и в наши дни. По информация от август тази година във фермата има 270 одомашнени женски и 70 мъжки лисици. Лисичарите си имат и проблеми, най-вече от финансово естество, все пак действието се развива Русия. Решението, което намират учените, обаче е не по-малко руско – започнат да продават питомни лисици, а кой нормален руснак не би искал да си има лисица (жива)? В момента дори американска фирма със седалище във Флорида внася в Щатите лисици за домашна употреба. Цената е висока – около 9000 долара, което е разбираемо, като се има предвид ограничената популация.
Лисиците на каишка обаче не са крайната цел на дългогодишния експеримент на Беляев и неговите наследници (или поне не само). Въз основа на него могат да се правят интересни хипотези за начините, по които еволюират различните видове. Биологът проф. Брайън Хиър, специалист по генетика при кучетата, който не веднъж е посещавал фермата в Русия, обобщава експеримента на Беляев пред БиБиСи така:
„Ние неизменно смятаме, че интелектът е причината за нашия успех. Че хората станали уми, а това им позволило да изобретят колелото, земеделието и мобилните телефони. Но така ли се е случило наистина? Подобно на лисиците и кучетата, ние първо сме станали дружелюбни, а след това по случайност сме и поумнели. Това означава, че нашите социални умения, способностите да си сътрудничим и да се сприятеляваме, са факторите, на които дължим успехите си.“
Все още няма как да сме сигурни, че това е вярно, но мисълта със сигурност е обнадеждаваща.
