След Хасковската немска гимназия Иван заминава за Мюнхен, за да учи философия, след един семестър се премества в Лайпциг. По това време започва да се занимава с превода на Khan Academy на български език (платформа за 8000+ видео урока и упражнения, безплатни).
Като завършва образованието си, се връща в България и една година се занимава само с този негов доброволчески проект. Кандидатства за инициативата „Заедно в час„ и става учител по немски език и философия за две години в 74 СОУ „Гоце Делчев“ в квартал Надежда. Подава документи в Единбург за магистратура по „Образование“ и другата седмица започва отново да се учи.
Решихме да потърсим в началото на учебната година този млад и обещаващ специалист, за да видим през неговите очи една система, към която лепим много етикети.
Какво е към момента българското образование, какво трябва да бъде и как трябва да се развива според теб?
Българското образование е ужасно закъсняло и често отсъства в някои часове. Макар новият закон наистина да внася значителни подобрения, смятам, че основният фокус на институциите в момента трябва да бъде изграждането на капацитет на педагогическия персонал и привличането на нови качествени кадри. Каквато и да „трябва“ да бъде, една образователна система трябва преди това да си набави хората, които да изпълняват целите й. В най-добрия случай даже тези цели ще са изключително локални и индивидуални за всяко училище, а институциите ще регулират дали училищата постигат собствените си цели със собствената си програма и дали успяват да изграждат собствения си капацитет.
В България все още смятаме, че някоя институция има правото да управлява работата на учителите. Истината е, че всеки учител или всеки колектив сам познава децата, с които работи всеки ден и това да анализира нуждите им, да планира развитието им и да ги оценява, е част от професионализма на учителя. Ако някой друг прави тези неща, това означава, че приемаме учителя за неспособен да извършва истинската си работа. Това означава да го превърнем в „изпълнител“ – а той е творец, предприемач, социален работник, психолог и т.н. в едно. Ако искаме добри учители, ще трябва да им дадем свободата, която да ги накара да се замислят изобщо за влизане в професията. Паралелно с това идва и въпросът със заплатата, разбира се.
Каква трябва да е заплатата на един учител в България?
Да речем, около 30% над средната заплата за София. Образователната среда не е конкурентна на никоя друга среда на интелектуалния труд. В едно пазарно общество е съвсем нормално „престижът“ на професията да се покачва с доходите, а не посредством закон, както се случи наскоро. Социалният статут на учителя не му позволява да убеждава учениците си, че трябва да залягат над учебниците, ако искат добър стандарт на живот. Неведнъж учениците са ми отвръщали неща от типа: „Да, и вие толкова учихте в Германия за едната учителска заплата?“.
Учителят трудно може да покаже с личния си пример смисъла на инвестицията в образованието. Освен това е унизително. В момента институцията е изградена така, че да привлича изпълнителни хора, които са съгласни да работят за малко пари. Не казвам, че сегашните учители са такива – много от тях са по-скоро мъченици, но това ни казва „системата“ с изискванията си към професията. А това далеч не е желаният профил за един учител и е жалко, че масата учители са проформа част от синдикати заради няколко дена повече ваканция. Учителите нямат истинско представителство, което да се бори за интересите на колегията. Време е да си го кажем право в очите, защото това е една от причините да се нехае за заплащането на учителите и няма време за губене – нужни са новите кадри.
Защо поиска да станеш учител?
Прекрасно е. Впрочем, доста хора ме питат как съм бил търпял днешните деца, които били еди-какви си. Истината е, че децата не са по-различни от тези, които ние самите бяхме навремето. Разбирайте – страхотни са. Малко хора си правят сметка, че да работиш с младежи е зареждащо, забавно, разнообразно. Всеки учебен ден е различен и в добрия и в изморителния смисъл. И въпреки това с оглед на състоянието на образователната ни система, смятам, че е нещо като „национален“, ако щете, дълг да се опиташ да допринесеш за промяната в образованието. Моето поколение не ходи на казарма, но аз за тези две години съм участвал в множество битки срещу неграмотността, апатията, отчуждението и закостенялостта.
Защо се отказа от живота и преподаването в Германия?
Не съм и предвиждал да преподавам в Германия, така че да говорим за „отказване“ е твърде силно. В общи линии, мотивацията ми е, че в България се чувствам по-полезен. В Германия и без мен се справят. А и не съм „скъсал“ с Германия, често пътувам натам и следя политическите и културни развития.
Какво научи от „Заедно в час“?
Научих се на професионализъм и усъвършенствах някои доста съществени умения. Обичам да правя паралела между преподаването и предприемачеството, за да обясня наученото от преподаването. Всеки ден говориш пред хора от всички поколения и социални слоеве, опитваш се да ги убедиш, че си струва да придобият познанията и уменията, които им предлагаш, управляваш няколко класа като екип, планираш и изпълняваш проекти, бюджетираш и т.н. „Заедно в час“ просто ти отварят очите за всички начини, по които човек може да бъде учител и за всички неща освен фактологията, с които можеш да ангажираш десетки млади хора.
С какво се опитваш да правиш твоите часове по-различни в една предопределена система?
Опитвам се да вписвам изучаваното в контекста на дигиталния свят, в който живеем извън училище. С две думи, старая се да се уверя, че учениците ми ще могат да бъдат по-автономни в разбирането си за ученето и ще знаят, че може да се случва и самостоятелно с множеството източници и начини да си организираш времето и интересите.
За съжаление на фона на „предопределената система“ децата в горен курс виждат и тези опити като някаква форма на образователно насилие над тях и саботират и най-добронамерения учител. Много от тях са се отказали от личния си избор в процеса на обучението. Те просто искат всичко да свърши и да се махат. Нашата система доста отчуждава децата от желанието да учат, просто защото „да учиш“ в българското образование по-скоро означава „да те научат“ и то хубавичко. Децата вече не свързват ученето със собственото си израстване като личности. А когато не учиш за себе си, ученето просто не е образователно. Както когато не преподаваш за децата в твоята класна стая, а за „системата“, преподаването не е образователно.
Учиш в момента магистратура „Образование“, какво мислиш за обучението чрез мултимедии?
Обучението чрез мултимедии е като всяко друго обучение – може да се организира добре, може да бъде и провал. Въпросът не е толкова в мултимедиите, колкото в учебната култура. Аз мога и с пръчка и пясък да преподам много неща, пък и без тях. Мултимедията ще ме направи по-ефективен в някои случаи, но ако децата са стресирани, неразбрани, ако не им бъдат оценени интересите и личността им не се зачита като ресурс, който учителят може да оползотворява за качествената образователна среда на целия клас, тогава е безразлично дали ще е „тъпо“ с или без мултимедии.
Смятам обаче, че неспособността на учителя да използва дигитални медии е форма на образователна несправедливост към учениците. Защото те ще живеят в дигитален свят, независимо дали по-възрастните учители са се учили достатъчно добре и без компютърни технологии. Дигиталното образование просто трябва да се внедри на всички нива в училище, за да бъде средата в училище естествена за децата. Законът и учителят могат да забранят мобилните устройства, но животът ги изисква. Решението да страним от технологиите и да си затваряме очите за липсата на понятие за дигитална грамотност в българската образователна система прави училищата ни злеобразователни.
Все по-модерни са персонални системи за обучение, които се изготвят спрямо интересите и възможностите на ученика. Имат ли място те в нашето образование?
Персонализираното образование в България не мисля, че е особено добре разбрано. Целта на едни такива ресурси не е просто да предлагат съдържание за различните деца. Идеята не е да има цветна картинка или клипче за всеки вкус или да е „забавно“ (което е различно от „интересно“). Трябва да започнем да говорим час по-скоро за преподаване на основата на данни и информация за напредъка на всеки ученик. Тогава вече можем да си говорим и за персонализиране.
Преди учителите да започнат наистина да проследяват във времето не успеха на собственото си преподаване посредством контролни, изпитвания и оценки, а напредъка на всеки един ученик поотделно, такива системи трудно ще си намерят място. Khan Academy, онлайн платформата с най-богато в света съдържание и най-добрите към момента учителски инструменти за управление на класа, се използва например в някои частни български училища. Но там учебната култура е съвсем различна и хората искат доказателства от цялостното усвояване на даден материал.
В много от по-обикновените училища и учениците и учителите и родителите са доволни, стига да има шестици. Проблемът е, че не е ясно какво стои зад шестицата, какво умее един отличен ученик? Утре все още ли ще го умее това нещо? Khan Academy работи с всички възможни потребителски данни от упражненията на учениците, за да синтезира и онагледи информацията за учителя и родителя, която после може да се превърне в оценка. В България не работим с тази информация, работим само с оценката и тя се е превърнала на много места в някаква разменна валута за послушание и изпълнителност.
Добива ли функционалната неграмотност размерите на епидемия?
Може би вече е добила. За съжаление е трудно да знаем, защото не се извършват редовни локални изследвания. Българското училище все още не прави разликата между грамотност и функционална грамотност. Втората представлява не демонстрацията на дадено умение или познание, а реалното му прилагане в живота, в ежедневието, в обкръжението на децата. Това се постига с проектни дейности, групови работи, излизане от училището и т.н. В момента просто учителите нямат време за това. Те имат времето да преподадат, а учениците се научават да възпроизвеждат преподаденото – нямат време за смислена практика.
Училището се е превърнало в стерилна среда, която отделя учениците от живия живот. Епидемията ще изпъкне след още едно-две поколения, когато развитието на икономиката и технологиите остави множество млади хора в една поколенческа дупка. Това ще са хора, които ще са ненужни в свят, в който хляб се вади най-вече с интелектуален труд и творчески нюх.
Защо се кандидатира за кмет на родния си град (Бел.ред: 23-годишният Иван Господинов беше кандидат за кмет на Хасково от ДЕОС на последните местни избори)?
Това за мен беше възможност да развия страхотни умения. Не е лесно да водиш предизборна кампания, особено в България. Исках да предам съобщението, че всеки може (и ако питате мен, трябва) да се ангажира политически под една или друга форма. Политиката не е задължително партийна, ако това толкова отдръпва вече хората. Политиката обаче е пространството, в което едно общество разрешава заедно проблемите се. Отказвайки се от интерес към и участие в политиката, я оставяме на едни хора, които разрешават единствено лични финансови проблеми чрез нея.
Исках да покажа, а и на себе си да докажа, че политика може да се прави с чисти намерения, без пари и от млади хора. Не мога да кажа, че постигнах друг успех освен да вдъхна смелост на някои хора за следващи избори и да си намеря педагогическа причина да говоря за смисъла от гражданската активност в часовете ми.
Учител ли ще бъдеш занапред или нещо друго? Би ли останал учител в България?
Искам да се занимавам с академична работа в сферата на образованието. Бих бил учител за още известно време, но по-скоро като „хоби“, само защото е доста приятно. Но не ме задоволява мащабността на влиянието на учителя върху образованието
