Срещаме се с препаратора Стефан Кюркчиев в ателието му в приземния етаж на Регионалния природонаучен музей в град Пловдив. Женската част от екипа още по пътя е направила уговорката, че, ако вътре има „гадости“, няма да влиза.
Оказва се, че никакви гадости няма. Тъкмо напротив – ателието е светло, пълно с интересни експонати, за които в последствие разбираме, че се наричат „препарати“, а в него господства характерният за всички занаятчийски работилници контролиран хаос. Още от самото начало Стефан прави впечатление на ведър и разговорлив човек, който веднага ни учудва с множеството си интереси и таланти.
Освен, че съчетава две на пръв поглед противоречиви поприща – това на препаратор и ловец от една страна, и биолог и еколог от друга, Стефан е също и запален пещерняк и инструктор по спелеология. Занимава се и с парашутизъм, катерене и рафтинг. Страстен почитател е на всичко, което вдига адреналина. Съмненията че пред мен стои личност с парадоксално разнородни интереси обаче веднага се разсейват, защото обединяващото звено бързо ми става ясно. Това, което събира всички страсти на Стефан в едно, е любовта към природата. Тя започна с юношеско увлечение по лова и дивото, което по-късно прераства в научен интерес. Стефан е биолог по образование, с магистратура по екология и започната дисертация, интересите му се свързани с хранителния спектър и поведението на хищниците.
Именно препарирането или таксидермията е мястото, където се срещат биологът и ловецът. У Стефан обаче няма и следа от оня кръвнишка страст на някои ловци. Или както се изразява той – не е нито „стрелец“, нито „мръвкар“. Не отвива в гората единствено за да стреля, не го интересува и месото. По-важен е трофеят, но дори и той не е задължителен. Води го преди всичко желанието да общува с природата, да се съревновава с животните. Казва също, че, ако спазваш ловната етика, животното винаги има шанс и в това е тръпката.
Най-голяма предизвикателство намира в лова на хищници – вълци, лисици, порове. Привлича го надлъгването, фактът, че са умни животни и трябва да познаваш тяхното поведение. Когато го моля да ми разкаже за трофея, с който най-много се гордее, той се усмихва и казва, че обущарят ходи бос. В дома си няма нито едно препарирано животно, но има богата колекция от черепи на хищници. Събирал ги е във времето, когато се е занимавал с изследователска работа, всички са измерени и описани с цел публикуването на информацията в научни статии.
Иначе сам се запалва по препарирането. Първите си стъпки прави още като юноша, благодарение на стари ловни списания. Така се запознава с рецепти за обработка на кожи и основните препараторски техники, за да получи години по-късно майсторско свидетелство за художествена обработка на кожи. Не било лесно обаче човек да стене препаратор, не може да изкара един курс и готово. Трябва желание и упорство. Разказва, че, докато е казармата, вместо да се върне вкъщи за отпуската, отишъл да търси някакъв професор, за да краде от него занаят. Чиракувал е и при стари майстори, за да учи по-сложни техники. Казва, че тогава е ставало с шише ракия, а сега става с интернет.
Откраднатият занаят се превръща в негова професия. Работи в Регионалния природонаучен музей в Пловдив вече от 10 години. Занимава се поддържане и обогатяване на експонатния фонд. Има зад гърба си и една голяма находка.
Преди около четири години по време на обикновена експедиция в родопска пещера той и спътниците му случайно намират зъб на хищник. Оказва, че е на пещерна мечка. При повторното връщане в пещерата откриват цяло гробище, пълно с косите на много екземпляри от този вече изчезнал биологичен вид. Пази името на пещерата в тайна, защото се опасява, че, ако определени хора го научат, ще отидат там с недобросъвестни намерения и ще разрушат находките и екоравновесието в пещерата. След това природонаучният музей, съвместно със спелеоклуб „Пълдин“, организира две експедиции до гробището, в резултат на които се събира костен материал, достатъчен за почти пълното изграждане на скелет на пещерна мечка. Очаква се съвсем скоро експонатът, който е на приблизителна възраст от 13-15 хиляди години, да бъде изложен в музея в Пловдив.
Накрая малко на шега споделя, че живите животни имат склонността да умират, такъв е естественият биологичен процес. Този факт затруднява изследването и транспортирането на различните видове на големи разстроения. И тук се намесва таксидермията – дори и в момента тя е най-надеждният начин за съхранявани на видовете за научни и музейни цели. Това се опитва да постига Стефан Кюркчиев с работата си – да пренася малки части от природата близо до хората, да им ги показва такива, каквато ги вижда той, когато е на ловен излет или работи на терен.
Преди да се разделим, той отправя една молба към нас. Моли ни да не показваме трите препарирани малки лъвчета, които стоят на една от работните маси в ателието. Разказва ни, че са там много преди него. В началото на 80-те години лъвицата в софийския зоопарк ражда за първи път, но заради нейната неопитност и трите малки умират. След това са препарирани, защото са научна рядкост. Моли ни обаче да не ги снимаме, защото се притеснява как ще реагират хората. Нищо че той смият няма нищо общо с тях. Ние, естествено, се съобразихме с желанието му. У мен обаче то устави усещането, че през онзи ден се срещнах с човек, който, въпреки своите на пръв поглед несъвместими поприща на еколог, ловец и препаратор, изпитва дълбоко уважение към природата… при това заразително.
