Има един такъв визуален тест или доколко все още умееш да забелязваш красивото. Ситуацията е следната: скролираш в пълна апатия през фийда си и нещо те спира, задържаш курсора или пръста си и виждаш работите на Ерна Ангелова. Така се случи с мен – влязох в нейната страница и се влюбих. Минах успешно теста. Все още имам сетива!
Исках да науча повече за Ерна, но знаех, че усещането трябва да назрее. Следях я през картините-истории, докато един ден просто не й писах. Времето, разбира се, не се оказа подходящо, но Ерна отговори и най-вече разказа за себе си.
Тя е арменка от Пловдив, с дълбоки корени в този град. Също така е филолог по образование и доста дълго време е преподавала български език. Обаче художническото напира ли, напира и накрая се промушва уверено. Започва със съвместна изложба, заедно с две любими художнички и приятелки – сега се шегуват, че са светата троица на акварела, акрила и маслото, по техниките, които предпочитат. През 2012 г. събира всичко, което има до момента като картини – около 40, и ги подрежда за първа самостоятелна изложба в галерия „Енчо Пиронков“ в Стария град. Оттам насетне е ясно, че изложбите тепърва предстоят, а картините ще пътуват по света. Има ги вече в Америките, и в Азия има, и в Австралия. Най-много са в Европа.
Eрна, какво дете беше?
Много къдраво. И много мразех да ме решат. Срамежливо, саможиво и своенравно. Някои неща не се променят – само косата ми е по-изправена. Иначе бях мечта за всяка майка – изяждах си всичко и си играех сама с часове. После, като поотраснах и открих Античния и хипитита; Флойд и разните рок банди; необятните полета на литературата; рисуването като нещо, което можеш да правиш по всяко време и то да не ти стига, нещата се обърнаха – станах един малък кошмар за всеки родител. И тук вече има много истории, но те са за друг разказ.
Откъде идва името ти?
От Германия. Много често арменците носят чуждестранни имена, обикновено френски. Моето е немско. И всъщност значението му – „сериозен, почтен, строг“ – не ми харесва, нито пък ми подхожда май. Обаче семейната история е малко по-различна – кръстена съм на баба си Еревнак, Зорница демек, която никога не съм виждала. Но името явно и тогава е звучало доста древно, та го „модернизирали“ малко.
Как реши да бъдеш художник?
Така се случва, че вземам решения за ежедневните неща – да си купя зелена рокля и червено цвекло, да се науча да готвя боб, да стана в 5:33 сутринта, за да гледам изгрева… Големите ми неща се случват без план и изпреварват всяко решение – да си родя дете, да обичам, да открия… Към рисуването имам любовно отношение – да реша да стана художник е все едно да реша да се влюбя.
Какво ти даде и отне образованието – филолог?
Какво ми е отнело, не съм мислила, по-важно за мен е, че не ми е отнело удоволствието от четенето на книги. А ми е дало най-разнообразни неща – няколко важни знания, няколко важни умения, няколко близки приятели, един мъж.
Какво е важно за теб като художник – тишината, времето, средата или друго?
Важна е светлината само. Рядко рисувам в тишина – ако не е музика, то аз вдигам шум. Всъщност малко ми е мъчно, че не мога да пея. Ако можех, бих пяла опера. Времето променя сетивността, емоциите, темпото, цветовете ни, походките, телата ни, миризмите, дори думите – значи помага, мусон или мъгла – кой както може. А средата си е винаги моята среда. И като стана дума, напоследък често казвам „променям средата“. Това е, когато например направиш саксии, такива като от картините си, насадиш вътре красоти и ги закачиш на улицата. Казват ми, че ще ги счупят, откраднат и т.н. Да, но ще сложа други, и пак, и пак, защото променям средата. Същото е като да накачиш простори с рокли из полето в нищото или картини на някоя стена в града. Или букети на носовете на лодките или по покривите на къщите. И после се любувам на променената среда и си вярвам, че съм художник реалист.
Как решаваш темата на една картина? Понеже при теб винаги има история…
Историята, доколкото я има, винаги се ражда заедно с картината, дори малко може да закъснее, чакайки да я запиша. Напоследък пропускам да запиша новопоявилите се.
Имам някаква първоначална идея, обикновено се появява при рисуването на предишната или по-предишната. Понякога нямам търпение да я започна, а друг път я оставям да преспи и просънува дни и нощи – и в двата случая обаче тя се променя, докато работя. Като история с много краища – кое разклонение ще хвана сега и кое ще оставя за после, зависи от рисуването в мен, нещото, което ме кара да рисувам като омагьосана. А се е случвало да започна картина само защото ми се е приискало да сложа синьо до лилаво до червено, понякога изпитвам глад за някоя цветна комбинация, може да е нещо като художническа авитаминоза.
Как изглежда твоето художническо място?
По замисъл изглежда чудесно, но все още материалният му изглед е далече от идеалния. Има места за рисуване, места за опаковане на картички и принтове, места за материали, места за керамични опити, картички от различни краища на света, плакати от изложби… Камъчета от различни морета, малки отломъци от големи крушения… И когато всичко това се омеси в едно, както е най-често, става голям хаос и погром.
Какъв град за теб е Пловдив, освен роден?
Не е просто роден, това е градът на първите неща – първи стъпки, първи сняг, първи зъб, първа приятелка, първо влюбване… Знам миризмите и звуците му. Макар да познавам малка част от града – в повечето квартали съм ходила рядко или никога. Затова и ми изглежда още по-малък – излизам и срещам едни и същи хора по едни и същи места – те, на свой ред, срещат мен. Хем като на село, хем древен и красив.
Понякога искам да е само древен и красив и да не познавам никого. А понякога, минавайки покрай някоя къща, си припомням историята ѝ, разказвана много пъти от баба ми – кой кога живял, кой в кого се влюбил, как умрял… Никъде другаде не бих могла да правя това, такъв град е за мен – нито най-красив и най-интересен, нито най-добър, нито най-лош – просто единствен.
Как гледаш на случващото се в него – хубаво и лошо? Последните палежи, оправданията, заличаването на културното наследство?
Хубавото е, че се появяват нови красиви места из него, лошото е, че изчезват стари красиви места: сгради, които са безценни не само защото са архитектурни шедьоври и паметници на културата, а и защото припомнят различен идеал – и за естетика, и за майсторство, и за морал, идеята за дарителството, за това, че са съществували такива огромни хора като Кудоглу, понеже стана дума за тютюневите складове. Има и други красиви сгради, строени за обществена полза от лични пари на заможни българи.
Заличаването е започнало много години по-рано, няма да припомням историята за Дома на здравето, Детските ясли и т.н. Дръзвам да мисля, че има хубаво покрай тези палежи и то е че, припомниха именно как и защо са построени складовете и без да искат направиха паралела между едни богати хора сега и други богати тогава. Хубавото е, че дарителският дух е жив в лицето на пловдивските архитекти, които са готови да работят безвъзмездно за възстановяването на сградите. Вярвам, че и други ще последват примера им
Какво те държи тук в България като артист?
Това си е моето място, никога не съм мислила да живея другаде, ако се наложи, ще замина, защото така се е случило, а не за да съм артист, писател или готвач. Да не говорим, че художничеството е най-независимата работа. Не си обвързан с хора, колективи, субсидии, фондове, преводи на чужди езици, издателства…
От какво и от кого се учиш най-много?
Напоследък си мисля, че се уча от себе си – аз преди и аз сега. Уча се и от детето си, което отваря пред мен един непознат и различен свят, пълен със странни млади хора.
