„Бен-Хур“ от 1959 г. на режисьора Уилям Уайлър е кинолента с историческо значение. Той е най-касовият филм на своето време, с бюджет от малко над 15 милиона долара и приходи от 74 милиона. По-важното е, че филмът е номиниран за 12 награди „Оскар“ и печели 11 от най-престижните категории (за най-добър филм, за режисура, за главна и поддържаща роля и т.н.) Сцената с надбягването с колесници пък веднага се превръща в еталон за динамика, зрелище и операторско майсторство.
В същото време сюжетът на филма е дълбок и засяга множество социални, човешки, политически и религиозни теми. Актьорската игра е блестяща, нищо, че ролята на евреина Бен-Хур се изпълнява от синеокия красавец Чарлтън Хестън. Дори и фактът, че в тъмнокожия шейх Идерим се превъплъщава Хю Грифит, подпомаган от сериозно количество боя за обувки, не успява да развали удоволствието от класиката.
Повече от 65 години по-късно обаче из киносалоните се търкаля едно хипофизно джудже със същото име, което се лигави неконтролируемо, докато опитва да нахлузи обувките на баща си, но вместо това пропада в тях като в кладенец. Става дума за римейка на „Бен-Хур“ от тази година, който за пореден път доказа, че има хора, готови да заровят 100 милиона долара в дупка, стига върху нея да е изписано заглавието на велик филм.
Новият „Бен-Хур“ е точно това – пълна дупка. Толкова дълбока, че дори и Морган Фрийман пропадна в нея, та се не видя. Изобщо, да се коментират актьорските превъплъщения във филма е все едно да обсъждаш феминистките послания в „Телетъбисите“ – такива просто няма. Но това някак си ми стана ясно, още когато разбрах, че ролята на Месала ще бъдe изпълнявана от Тоби Кебъл, за когото всяко превъплъщение от канадски дървосекач нагоре е проява на свръхамбиция. Думата ми е за нещо друго.
Влязох в киносалона с предубеждение, но то изобщо не се потвърди. Аз очаквах да гледам някаква екшън преработка на класиката или поне опит да се направи „Бързи и яростни“ с двуколки. Това наистина щеше да е ужасно, но поне щеше да е нещо… Филмът не успя да направи дори и това.
Оказа се, че режисьорът Тимур Бекмамбетов („Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири“ 2011, „Науловин“ 2009, „Нощна стража“ 2004) е сътворил двучасов филм, който от началото до края буксува, при това без никаква представа накъде е тръгнал.
Тук е моментът да предупредя всички, които имат намерение все пак да гледат филма – в текста по-долу ще бъдат разкрити някои части от сюжета. Или с други думи – внимание, спойлери!
Сценарият на оригинална е напълно осакатен. Не съкратен – в новия филм фигурират епизоди, за които само се загатва в оригинала. Проблемът е друг – историята във филма е преработена по начин, който вероятно трябва да се явява по-приемлив за днешния зрител. При това създателите явно смятат, че днешният зрител е кръгъл олигофрен. Резултатът от осъвременявано на филма е следният – никаква психологическа подплата на персонажите, съшити диалози, нелогични действия отляво и отдясно и, естествено, ужасно нелеп, мелодраматичен и изключително неправдоподобен край.
Край, който циментира ужасния вкус в устата. В него антагонистът Месала не умира след като е прегазен в двуколка, както е в оригинала, а преживява някакъв катарзис, гарниран със загуба на крак, които биха накарали дори и сценаристите на „Съдби на кръстопът“ да се усмихнат снизходително. Следва братска прегръдка между Юда Бен-Хур и Месала (които в оригинала изобщо не са братя, пък било то и доведени), която гарантира, че никой няма да се тръгне тъжен от киносалона. Което важи и за всяко друго човешко чувство – филмът оставя зрителя в емоционално състояние, подобно на актьорското превъплъщение на Джак Хюстън (в ролята на Хур) – плоско като тапет.
Примерите, който показват, че сценаристът Кийт Кларк е бухал по оригинала с голямата балтия, обезобразявайки го безвъзвратно, са недопустимо много. Детството на двамата герои е променено, както и същината на отношенията между тях. Вследствие на това зрителят през цялото време се чуди защо, аджеба, тея момчета искат да се трепят. Отпаднала е и цялата част, в която Бех-Хур спасява Квинт Арий (Джак Хокинс) и получава римско гражданство. То му позволява не само да участва в състезанието с двуколки, но и допринася за сложния социален разрез на римското общество, което предлага класиката. В замяна на този епизод филмът от 2016 г. предлага… нищо. Има още десетки примери за промяна в сюжета, а резултатът винаги е по-лош. Без изключение.
Така стигаме до картата, на който новият „Бен-Хур“ уж залага всичко – ефектите. Оказва се обаче, че картата е фатмак. Филмът, въпреки бюджета си от 100 милиона долара, изглежда евтин, недостатъчно зрелищен и през повечето време кинематографски скучен. И понеже е гол като пушка откъм сюжет и художествено съдържание, той разчита единствено на „голямата“ сцена със състезанието.
Но познайте какво – тук новият „Бен-Хур“ се сеща, че оригиналът никак не е лош и го копира едва ли не кадър по кадър. Тимур Бекмамбетов увенчава пълния си режисьорски провал с епигонска сцена, която е бледо копие по динамика и зрелищност на тази, която Уилям Уайлър е направил повече от 65 години преди него, при това с много по-малко технически средства. Казвам го, без ни най-малко да преувеличавам – сцената от стария филм изправя на нокти, а тази от новия те подтиква да провериш дали някое от неизпуканите царевични зърна на дъното на кутията ти все пак не става за ядене.
И така, за да продължа хранителната алегория, „Бех-Хур“ е един безвкусен и недостатъчно затоплен полуфабрикат и би се харесал само на човек, който никога през живота си не е опитвал истинската манджа. Съвсем логично филмът заема полагащото му се място сред римейковете на разочарованието ( художествено и комерсиално) и недвусмислено ни показва, че тая работа само с пари не става, трябва акъл и поне малко талант.
