Мона Чобан разказва за аналоговото общуване в село Киселчово.
Мона Чобан е приходанка, както казват в Родопите. След София, Париж и Москва писателката избира село Киселчово за свой дом. Заедно с доброволци превръща стара къща и плевня в център за изкуство и занаяти. В Артел 13 се раждат и идеите за обживяване на селото. Почти всяка събота и неделя се организират ателиета на различни теми, а тази година за първи път се проведе „Бардово бърдо фест“.
Мисля, че на местните също им е интересно. Може би все още не могат да възприемат всичко, което ние внасяме отвън, защото те са свикнали на собствената си тишина и начин на живот. Но са доволни и щастливи, когато има хора.
Ние се чудим как да се впуснем в дивото, а те опитват да са в крак с времето.
Мона общува всеки ден с киселчовци. И въпреки че топонимът на селото се свързва с дивите ябълки, които растат наоколо, местните не са кисели хора. Помагат си взаимно. В опитите да научи нещо автентично от бабите и дядовците, Мона разказва:
Питам комшията: „Какво ще е времето днес?“, като се надявам, че ще гадае по звездите, а той ми отговаря: „Ами по телевизора казаха…“
На всяко едно място човек може да си измисли препитание.
Мона е убедена, че след 50-60 години селата ще се населят и то предимно с хора, които могат да си измислят собствената работа.
Моментът, в който ние сме свикнали някой да дойде и да ни даде работата, ми се струва изключително излишен. Дедите ни са гледали овце, крави, имало е земеделие или просто са шиели и тъкали, за да си изкарат препитанието, а ние чакаме някой друг да ни нахрани.
Чувството за свобода да тичаш по поляната надлъж и нашир.
Писателката е влюбена в това място, защото тук пресътворява лудостта си. Нейното битуване в Киселчово е въпрос на много личен и осъзнат избор. Вярва, че децата също трябва да имат алтернатива на дигиталния начин на общуване. А и на 1142 м височина без обхват не ти остава нищо друго, освен сам да си го направиш интересно.
