На 2 години и половина заминава с майка си за Торонто, където вече се е установил баща му. След това се преместват във Ванкувър, където прекарват 10 години от живота си. За Илко това е детството му.
Сега той е на 27 години. Избрал е да живее и работи в София. Но най-вече да свири, пее и преподава. Влече ни да се срещнем с него, защото Илко е едно от най-интересните имена на българската независима сцена. Важно е да има такъв интровертен инди глас в нея, който да събира първичния блус, кънтри и фолк и да интерпретира по свой начин. Да разгръща истории в своите текстове, а публиката да знае защо го слуша.
Идва с черното си кожено яке, грижливо оставя калъфа с китарата между нас двамата и е готов да разкаже колко е важно да бъдеш свободен във всичко, което правиш.
Илко като дете
Всъщност животът му започнал изключително екстровертно, активно, безгрижно. С усмихнат поглед обяснява, че по-късно се появила тъгата, онази от песните и не само… Допълва – много досадно дете, любопитно. Винаги с много енергия. Даже искали да го диагностицират като хиперактивно, но родителите му приели естествено този период от съзряването му.
Къщата им била в подножието на скалисти планини, между скъпия квартал – Холибърн и централната част (която в развитите страни се асоциира с лош живот). Училището му, слава Богу, се намирало в добрата част. Спомените му са по-скоро чувства, усещания, миризми. Спомня си, че прекарвал много време в игра на хокей на асфалт.
Баща му е голям меломан. Веднъж го завел на концерт и уъркшоп на японски барабанист в най-големия местен музикален магазин – „Том Лий“. Това отключило големия му интерес към ударните инструменти, който продължава и до днес. Прекарвали часове наред по етажите на магазина, които били разделени на различни семейства инструменти. Така Илко започва повече да слуша музика и по-малко да играе хокей навън. Баща му го въвежда в разнообразния музикален свят и му обяснява какво е хубаво, какво – лошо. Дотогава малкият слушал момчешки банди и музика от радиото.
В тези години открива, че неговите приятели са аутсайдерите. Той самият не се чувствал такъв, напротив – бил социален, активен, разговорлив. Но те го привличали и много обичал да си говори с по-изолираните от обществото хора. Шегували се с един от приятелите му, че са като старчета – с ръцете на гърба, вървят и бистрят живота. Спомня си, че първото прозрение, до което стигнали, било, че когато се забавляваш, времето лети бързо, а като ти е скучно – обратното.
По същото време осъзнава, че е влюбчив. Първо имало едно момиче от неговия клас, после друго от съседния. Разбрал също, че не му върви в любовта. Точно с тях, жените, не можел да общува…
Ех, Канада…
Повечето хора, с които дружал, били емигранти или родени там, но с родители – чужденци. Стереотипите за канадците са следните – много дружелюбни и възпитани хора. Но когато си дете, забелязваш, когато някой е неискрен. Виждаш, че ти се усмихва, а вътрешно изобщо не му пука за теб.
Когато учи география, Илко осъзнава колко е огромна тази страна и си дава сметка, че за такъв тип площ е много трудно да се генерализира и да се правят смели заключения. Направо е глупаво. Най-малкото в различните части – френска, английска, коренното население – хората не са еднакви.
Природата
Илко си спомня със страхопочитание за остров Ванкувър. Той привлича с природата си туристи от цялата страна. Но по дърветата плъзва някаква бактерия, която се разпространява и по хората, съответно се оказва смъртоносна. Регистрират няколко такива случая. Ето как старата природа може и да бъде опасна…
Любими му остават индианските тотеми, които се срещат в парковете. За дете, което обичало да рисува, те му били изключително интересни. Често ги прерисувал.
Всъщност първият заработен от Илко долар бил за рисунка на Венъм – лошия от „Спайдърмен“. Карикатурите му били друга страст, даже с един съученик от Иран имали такова списание, всяка седмица с нова история.
Обратно в Пловдив
През 2001 г., малко преди 11-ти септември се връщат окончателно. В квартала на баба му го чакат двама-трима приятели. Едновременно с това започват силно да му се подиграват, че не може да говори високо. Илко се опитва да им обясни, че на английски не се вика. Преживява културния шок, както си му е редът.
Учи в Английската в Пловдив, там открива един приятел, също любител на музиката, (а и по навик от Ванкувър – аутсайдер) и започват да дружат. Появяват се и първите ученически банди, в които участва и съответно първите разочарования. Не може да свири с други хора, защото не намира такива, с които да споделя еднакви музикални вкусове и отношение към света. Открива тръпката на ученическото свирене с хора, които харесват и искат да свирят Дийп Пърпъл, Уайтснейк, Металика, а на него му се свири Нирвана – и не само онази песен. Решава проблема, като започва да си свири сам.
Писането на музика
Имало едно момиче, което искал да впечатли. Пише й инструментал, но малко преди да й го покаже, се отказва от идеята и просто го запазва за себе си. Открива, че е егоист. Смее се, докато ми го разказва.
Баща му имал книга с текстовете на Доорс. По тях Илко измисля музика, без да е слушал песента. Тогава научава и за Боб Дилън и се влюбва. Той става неговият музикален водач. Най-много харесва гласа му. Примерът, който взима от него, е че най-полезното занимание е да изразяваш себе си. Не толкова посланието на неговата музика, което в повечето случаи е гениално, а самият факт, че се стремиш към свободата и желанието да бъдеш себе си. Питат в едно интервю Боб Дилън: „Какво казват твоите песни?“ и той отговаря – Good luck!
Илко харесва, че Дилън никога не се е смятал за месия или за гласа на поколението си, просто е обичал да прави това, което прави. Илковите песни също казват „Good luck!“, но някои от тях разказват за неща, които го тревожат в даден момент. Понякога пее за самотно чувство, друг път за птица, която трудно лети; различно е всеки път.
Първите му опити били свързани с пътуването. Няма значение къде си, ако не се познаваш. Виждал как емигрантите скитат и как не са щастливи, не са доволни, не намират себе си. Започнал да измисля такива герои, които пътуват с цел да подобрят живота си, но в крайна сметка не сполучват.
Винаги много е обичал четенето и писането. В училище това били любимите му предмети, единствено в тях виждал смисъл и внимавал. В Канада в трети клас имали предмет Поезия. Техните му купили голяма тетрадка със спирала, а той старателно написал на първата страница POETRY и я обгърнал с всякакви орнаменти, листа и клонки.
Харесвало му да си играе с думите, да се опитва да римува. Харесва му самата механика на писането. Открил, че когато ръката му се движи, работи и умът. Ражда се нещо. Като почне да пише – и се навързват несвързани дотогава неща.
Четенето е изключително важно за него, харесва му идеята да има в ръката си нещо, което му казва друго, което не знае. По-важно е човек да чете, отколкото да пише. Четенето дава идеи.
Публиката
За Илко е вълнуващо, защото за първи път се появяват хора, които пеят песните му заедно с него. В такива моменти наистина не знае как да реагира, все още не се е научил да комуникира активно с феновете. Затова и пее със затворени очи. Може да изпълнява песните си на микрофон, но ако трябва да говори, звучи като „здравейтеазсъмилкобиров“…
На него просто много му харесва да свири, не може да живее без това. Усеща, че повечето от нещата, които прави, са безсмислени, но при музиката не е така. Тя го кара да не се колебае толкова. Върви леко, дори да се забави над текст, пак му е приятно и занимателно.
Пътеките
След гимназията записва туризъм – мислел, че иска да се занимава с хотели. Признава, че нямал ясна посока и това било спонтанен избор в последната минута. Не съжалява, защото там разбрал, че обича да споделя наученото. Преподавателите използвали често неговите познания по английски, за да прави презентации. Но впоследствие се отказва от туризма – не бил неговата сфера. После записва лингвистика, харесвало му да дълбае надълбоко в езика, но университетът го разочаровал. Сега се подготвя да кандидатства композиция в Музикалната академия. Веднъж в живота си иска да бъде в институция, където се преподава музика.
Учител
Първият път на Илко като учител бил в езикова школа в Пловдив, в която той си мислел, че всички преподаватели са чужденци. Събира кураж, понеже не е от този тип напористи хора, които чукат по вратите. Но в крайна сметка отива и пита дали си търсят нови колеги. Предлага да си прати CV-то, те неохотно приемат. Обаждат му се заради това, че може да свири на китара и му предлагат да се занимава с най-малката група дечица, понеже са „проблемни“ и никой не ги иска. Ти можеш да свириш на китара, децата обичат музиката… Приема с радост! Без да има и грам опит, го пускат сред децата, а той открива, че се чувства прекрасно с тях.
Допада му целият процес да учиш някого на нещо, а децата са най-подходящият обект, в крайна сметка те доста неща не знаят. Пеят песни, играят на игри, слушат и четат истории и така учат езика. Спомня си, че детската градина в Канада приличала на тъмен бункер с много гадни лелички – като навсякъде. Понеже не знаел добре английски, не могъл да каже, че му се ходи до тоалетната и се научил на това по трудния начин. Проговорил благодарение на песните и игрите, които учили. В съзнанието му изниква една френска фолк песничка – Allouette. Като си размърдаш езика, много по-лесно и естествено проговаряш даден език.
Разбира се, и той учи много неща от децата. На тях им хрумват разни бисери, непринудени са. Самият Илко си припомня какво е да бъдеш дете, какво е да си свободен. Когато му е меланхолично, отива на работа и винаги му минава. Няма как да си с децата и да ти бъде унило.
Про и контра за България
В София преподава на тинейджъри писане на есе и вижда нагледно, че младите хора в България се учат свободно и без страх да изразяват мнението си. По неговото време не е било така. А той все пак идва от една страна, в която винаги те стимулират да изразиш мнението си. Докато той учил тук, не е срещнал подобно отношение, но явно това вече се променя. Вижда го в своите ученици.
Илко е убеден, че в България човек лесно може да следва мечтите си, защото самото място не ти слага похлупак. Зависи от теб. Може да се изучиш и да емигрираш или пък да останеш тук. Да създадеш „Телерик“ или „СофтУни“, да станеш пример за подражание. Стандартът е друг, динамиката също, със сравнително малко пари можеш да направиш много повече неща.
Канада уж е социална държава, но всъщност има заробваща система, от която измъкването е трудно. Там си плащаш наема, купуваш си храна и чакаш края на месеца. Виждал е хора, които се борят настървено да успеят, но не се получава и не се получава… В България има реален шанс за тези, които искат да осъзнаят себе си и да започнат да работят върху мечтите си.
След време
Очаква да се занимава все повече с музика и да й отдели цялото си време. Човек живее един живот и от самия него зависи, какво ще му се случи. Сега Илко извършва своя личен преход, рисковано е, но и вълнуващо. Иска да пътува по света и да свири музиката си. Въпреки че го е страх от летенето, а и не обича да си стяга багажа, но е готов заради музиката си да се промени. Италия се очертава първата му спирка, тамошни музикални продуценти са го поканили на турне.
Тази пролет Бинар засне концерт с участието на Илко Биров в Чешкия център, организиран от радио фестивала Alarma Punk Jazz и Amek Collective. Повод беше премиерата на дебютния албум на дуото Leaver.
На края, като на всички финални надписи, завършваме с музика и текст. Последно Илко е слушал новите неща на една канадска инди банда, ама истинска, такава както Илко си представя това свирене – Wolf Prade и е препрочел „Майка нощ“ на Кърт Вонегът. Разбира се, открива много нови неща за осмисляне. Благодарен е.
P.S. Най-скоро можете да чуете на живо Илко да съпровожда със странен музикален сет това литературно четене или пък да послушате сами неговите песни тук.
