Непосредствено след като Майкъл Фелпс направи последно си плуване на олимпийските игри и сложи края на своето царуване в басейна, в Рио се случи още едно знаменателно събитие, което някак остана в сянка. Снощи Оксана Чусовитина приключи свето историческо седмо участие на олимпийски игри. Гимнастическата й кариера превърна Оксана във вечен символ на спорта, но доста преди това личната съдба и героизмът й на майка й гарантираха място в историята.
Самият факт, че Чусовитина успя за седми път да се класира за игрите и дори стигна до финал в женския прескок, я превръща в икона за световния спорт. С това си участие на олимпиада Оксана подбори рекорда не на кой да е, а на нашия Йордан Йовчев, който има шест олимпиади. Подвигът на Оксана обаче е много по-голям от това.
Оксана Александровна Чусовитина е родена през 1975 г. година в Бухара, Узбекистан и е гимнастичката с най-дълга спорна кариера. Тя се появява на голямата спортна сцена през далечната 1991 г., когато печели сребърен медал на Световното първенство. През следващите 27 години Оксана печели олимпийска титла (Испания, 1992), сребро от игрите в Китай през 2008 г., носителка е и на 3 златни, 4 сребърни и 4 бронзови медала от световни първенства.
Но това са само цифри, статистика и спортна история. По-важното е, че снощи на пътеката за прескок дребничката Оксана за пореден път ни припомни, че е един от най-големите спортисти на нашето време. Тя не успя да спечели медал в седмото си участие на олимпиада и завърши седма във финала, след като първият й опит със 7-ма степен на трудност беше неуспешен. Едва ли е знаела, че ще завърши точно 7-ма, но със сигурност е избрала за последното си участие скок от последната седма степен, защото Оксана е боец.
Състезавала се е за три различни държави – СССР, Узбекистан и Германия, но това не е спортно номадство. Състезавайки се за Германия, Оксана печели най-голямата си победа и го прави извън сектора за спортна гимнастика.
През 2002 г., докато тя участва в Азиатските игри, нейният син Алишер получава най-тежката диагноза – остра лимфобластна левкемия. Това тогава тя и съпругът й Баходир Курбанов – също олимпиец, но борец, веднага се връщат в Узбекистан и започват да се борят за живота на сина си. В родната им държава обаче условията не са добри, а лечението в Кьолн се оказва скъпо. Тя и Баходир продават всичко, което имат, но парите пак не стигат. Тогава Оксана взима трудно решение.
Тя се свързва с гимнастически клуб в Кьолн, който се съгласява да гарантира за нея и тя веднага заминава за Германия. Прави го с ясното съзнание, че това няма да се приеме добре в родината й. Германската държава се съгласява да отпусне парите, Узбекистанската федерация обаче отначало отказва да й позволи да се състезава за чужда страна. Оксана отново се връща в Ташкент и моли федерацията да я пусне в името на сина й. През 2003 г. от Узбекистан най-накрая склоняват.
Тогава пред Оксана се явява нова пречка. Според спортните наредби, тя трябва да има уседналост от три години, за да може да се състезава за Германия. Така тя се принуждава да лекува сина си в Германия, да тренира там, но да се състезава за Узбекистан. А тя знае, че без да се състезава, синът й е обречен. Пред „Дейли Мейл“ Чусовитина описва този период от живота си така:
„Гимнастиката е спорт, в който, щом се изправиш пред уреда, не трябва да мислиш за нищо друго, в противен случай всичко може да свърши много зле. Но дори и тогава не можех да не мисля за Алишер. Всъщност, ако тогава бях получила контузия, синът ми нямаше да може да бъде лекуван. “
И Оксана успява – след дълга битка с рака, която тя финансира със спортната си кариера и множество кампании, синът й се възстановява напълно. По това време Оксана се е отказала от големия спорт, но когато разбира, че синът й е окончателно спасен, тя взима неочаквано решение – връща се към големия спорт, но избира да се състезава за родната си страна.
„Веднага, след като ми казаха, че Алишер е напълно здрав и болестта повече няма да се върне в живота му, аз си помислих следното – най-накрая ще мога да се върна в Узбекистан, а с тази мисъл дойде и идеята отново да се състезавам за родината си.“
Още по-странно е, че единственото, което свърза Оксана с Узбекистан, е нейният съпруг. Всичките й роднини отдавна живеят в Русия, но въпреки това Чусовитина се вслушва в сърцето си и чувството за дълг.
Именно те я изпратиха там, където всички я видяхме вчера – с цветовете на Узбекистан в сектора за спортна гимнастика, състезаваща се със гимнастички, които не са били родени, когато тя е печелила първите си медали. Гимнастички, които са на възрастта на нейния 17-годишен син, който не само е жив и здрав благодарение на майка си, но и също се занимава със спорт – не гимнастика, а футбол.
Оксана записа своите три златни седмици в историята на световната гимнастика и за пореден път ни припомни, че животът не е само история за спорт и медали. Той е история за вяра, майчина любов, борбеност, несломим дух и чест.
