Беше за първи път в България, а работният му ангажимент беше в столицата. Отдели време, за да разгледа няколко музея, църкви и галерии, а след това се отправи на разходка из един от парковете с тукашните си колеги. Не беше много по-различно от другаде – деца пищят и тичат, майките им ги гонят…
Но имаше и изненади, с които градът се отличаваше ярко от посетените от него досега – безработни хора по цял ден висяха по кафетата и пиеха бира, като се оплакваха от икономическата и финансова обстановка в страната си и, разбира се, ругаеха политиците (помоли да му преведат, когато чу няколко по-шумни възгласа). Кучета се гонеха навсякъде без каишка и съвсем ненаблюдавани от собствениците си (може би и те пиеха бира), а продуктите на стомашно-чревния им тракт си оставаха по поляните, където след това същите онези деца се търкаляха щастливо. Гимназистки се разхождаха по изрязани потничета или направо по горната част от възтесен бански, като мъже на средна възраст доволно ги коментираха, а пенсионери на съседните пейки се възмущаваха как едно време не било така.
В близост до парка, на една стена имаше любопитен графит. Той го заразглежда с интерес, а колегите между усмивките си му обясниха, че това е глупава шега – било банкомат, ATM, който децата да използват в игрите си. А единият допълни: „Ех, колко щеше да е хубаво да можеше да теглим пари оттук колкото си искаме!“.
Чужденецът също му се усмихна. Приближи се, извади своя визитна картичка, която някак влезе в нарисувания процеп. После набра PIN-а си на клавиатурата и изчака, докато банкнотите излязат. Взе ги, а после ги прибра заедно с визитката в портфейла си. Пред смаяните погледи на колегите си се насочи с бавна, уверена походка към близкото кафе, където като всички други щеше да си поръча бира. Ледена.
