„Просто ни се удаде възможност да възродим „Тангра“. Досега беше много трудно – всеки имаше някакъв ангажимент. Все пак, големи разходи са да дойде Вальо (Миловански – китари и вокал) от Щатите и Емо (Герасимов – ударни и вокал) от Белгия… Иначе идеята я носехме отдавна“, не крие Константин Марков (бас, кийборди, вокал, основател на формацията, композитор, аранжор, продуцент, мениджър), който пуска екипа на „Бинар“ в домашното си студио.
Нищо, че е спал по-малко от 3 часа след поредния емоционален концерт със супергрупата „Легендите“ и е навъртял над 1 300 км зад волана. Поводът е достолепното завръщане на „Тангра“ с два концерта в един и същи ден. След 25 години тишина, която аз цитирам. Пак, но не само в светлината на прожекторите, ами и в идейния смисъл. Вече в новия век.
„Много хора твърдят, че ако са могли да се върнат назад, щели да променят еди-какво си. Ние изживяхме живота си такъв, какъвто е бил, и най-вече почтено: никога не сме лъгали своите фенове и хората, които пълнеха залите заради нас – разказва Косьо. – На моменти беше много, много трудно, с безброй препятствия и разногласия вътре в групата, от една страна, от друга – напрежението, възникнало между „Тангра“ и системата, в която живеехме навремето“.
„Не мога да скрия, но щастливите мигове, преживяни от срещите си с публиката и хората на новото време, които ни повярваха, ни дадоха самочувствието, че сме на прав път, вдъхнаха сили да продължим. Затова не съжалявам за трудностите, през които преминахме – като група и личности, те ни дадоха много голяма закалка и вяра, друг поглед към света“, признава басистът.
„Рокът е философия, идеология, верую, начин на живот. Той определя много неща, а и твоята позиция като музикант също определя този начин на живот. От една страна е партито, купонът, веселбата, от друго – посланието, което имаш към хората. Защото без него ти си никой – това е голямата разлика между нас и мнозина от онова време, видях го и с двете групи „Тангра“, това беше нашата сила. Ние бяхме сред онези, които станаха свидетели на нещо, което не се случва всеки ден – разпадането на една идеология, на една империя„, казва Косьо Марков.
Днес, през август 2016-та, „империята“ е друга, ама съвсем друга. А на нас ни предстои среща и с Йордан Ганчев (хайде да си го кажем: Дани Баницата, с който псевдоним придоби популярност), друг член на „Тангра“, видял 2 и 200, прекрачвайки двата века с тарикатския си „междуимперски“ зиг-заг: България, Югославия, Словения, Финландия, Белгия, Холандия…
С Илиян Ружин явно вадим късмет: лек махмурлук е подпънал Дани от снощи, но една ледена бира отключва – тъкмо на място, и спомените му, и неговото чувство за хумор. А разговорът започва още на входа, където сгащваме музиканта на път за живителната пенлива течност. Но преди това помага на кецките да се завържат. После ни повежда под дъга от ноти и вдъхновяващи го имена. Естествено, и със задължителната доза носталгия:
„Винаги съм тъгувал за „Тангра“, за добрите „стари“ времена, с чувството, че някакси сме виновни пред многобройните ни почитатели… като че ли ги оставихме с празни ръце и пусти сърца през годините, когато изчезнахме от музикалната сцена на България… Идвам си в София, вървя по познатите улици, хората ме разпознават… Спират ме, разговаряме, питат ме има ли шансове да се съберем и, ако да, кога ще чуят старите ни хитове, които и ние не сме престанали да обичаме… Но ще се справим ли, след като бяхме вдигнали летвата толкова високо за самите себе си – и в студиото, и за концертните ни изяви. С моята пънк нагласа като философия, винаги съм се противопоставял на конвенционалното клише, на баналното и пошлото… Тогава, когато правихме тази „Тангра“, целта беше да бъде цветно, различно от сивото. Ние бяхме новото нещо. И смятам, че и днес трябва да се представим пак нови и свежи, оригинални – така, както тогава, защото го можем.“
https://youtu.be/poTHbu882G0
Вече сме удобно настанени в студиото на Косьо. Разговорът тръгва фронтално и полифонично за новия албум и младите в състава – Иво Чалъков (соло китара) и Стефан Попов (барабани), известни от „Гравити ко“.,АPE|MEN и „Стейн“, а и за предишните членове Валери Миловански и Емил Герасимов, пръснати по света от години; за шоубизнеса, за творческата лаборатория и за стила; за меломанията, за предишната ни раздумка с Дани пред зала „Универсиада“, когато Б.Т.Р. представиха последния си диск.
„Новата „Тангра“ със сигурност ще звучи модерно. Виждам, че не сме загубили желанието да сме модерни. Естествено, няма да пеем рап и няма никакъв смисъл, защото просто ще бъдем смешни. Но имаме опита, визията и познанията, които други ги нямат, и това ще използваме. Искаме да се получи мост между това, което е било тогава и сега“, тонът на Косьо е твърде сериозен.
„Както и досега, от нас очаквайте очакваното неочаквано“, пуска лисича усмивка Дани и потъва в черно-бял спомен, артистично откъсвайки един конец, подаден в „неправилна“ посока от крачола на късите му дънки. Останал си е все такъв – непоправимо гъзарлив.
„В кухнята на Косьо най-редовно разгръщахме списание „Вог“, което ни отваряше на високите образци в модата. Та, бяхме тръгнали цялата група да си поръчаме дрехи при един от модните кроячи на София. Срещнахме се на Попа и неочаквано ни връхлетя хайка от милиционери, които започнаха да ни заплашват и да ни карат да се разпръснем. Работата беше там, че това се случи в навечерието на някакъв празник. Беше забранено и „подозрително“ да се събират на едно място повече от двама души… Едва успяхме да ги убедим в невинния повод за нашето събиране!…“
Косьо продължава темата: „Ясно виждах, че около нас се създава някакъв обръч, който рано или късно ще ни смачка, просто такава беше системата – властта започна да вижда опасност за цялата система там, където се събират повече от двама души, като бяха решили, че рано или късно ще ни намерят цаката….“
Дани: „Да, ама след неочаквания и светкавичен успех на тази твърде странна тогава банда ченгетата в културата се усетиха, че са вардили в неправилната посока и че ние повече мътим водата и сме по-опасни за морала на социалистическата младеж, отколкото метълите… Санкциите не закъсняха… Започнаха да ни забраняват концертите, например – за три месеца… Дочуваха се комсомолски вопли, които ни набеждаваха в „неофашизъм“… На един концерт ченгетата бяха връхлетели върху наши фенове – брат и сестра, пребили ги, изтръгвайки от тях обеци и значки – отличителните атрибути на пънк и ню уейвърите… На следващия ден Концертна дирекция ни съобщи, че забраняват следващото ни участие, приписвайки ни вината за този грозен инцидент… Това се случи не без намесата на родителите – комунистически първенци, които се оплакали на висшестоящите органи за побоя над техните деца… Е, ние станахме изкупителната жертва…“
Косьо: „Всичко беше повече от абсурдно. От една страна получихме феноменален успех сред публиката, от друга – бяхме наблюдавани под лупа с намерение да ни съсипят именно заради нашата популярност, вместо да бъде точно обратното“.
Точно тук е моментът да отправя молба да припомнят онзи случай, когато „Тангра“ бе на корицата на сп. „Ритми“, първообраз на прочутите впоследствие вестник и отново списание „РИТЪМ“. Какво, все пак, се случи тогава?
Косьо: „Ами набедиха ни, че сме неофашисти. Когато броят трябваше да излезе, имахме концерт в Перник. Свикват спешно някакво съвещание и донасят на ЦК на Комсомола с обвинение в неофашизъм, защото на сцената сме с черни вратовръзки и панталони и с бели ризи, каквато беше нашата концепция. Затова и взели решение да ни разформироват, а изданието да бъде спряно. Само че то беше вече отпечатано… Така истерията около „Тангра“ придоби неописуеми размери… по софийските улици се появиха хора, облечени като нас, пред залите, където свирехме, ставаха побоища между феновете на хеви метъла и нашите почитатели“.
Дани: „А в залата стояха цивилните ченгета. Душеха и се преструваха на фенове и зорко следяха какви думи отправяме ние към публиката… Естествено, че не можехме да кажем примерно „Долу Тодор Живков!“, защото щяха да ни затворят или убият. Но използвахме нашия си многопланов езоповски език, чрез който говорехме едно, а се подразбираше съвсем друго…“
Естествено, няма как настоящият разговор да мине без фронтмена на „Тангра“ – харизматична бленда, волна душа, чепат и до йота откровен характер. Но величие… Настойчивият ни GSM най-накрая е открил Станислав Сланев – Стенли насред саундтрака на морето, веселата компания и подрънкването на полупълни (полупразни) чаши. Бойкотирал скуката на лятна София. „Сергиите по улиците са нещо ужасно. Абсолютен ориент…“ Затова интервюто със знаковия вокалист – работил още със „Спринт“, „Паралел 42“ и канен за певец в популярната руска банда „Алиса“, е в аудиоформат.
Какво е днес да си на фронта на онази славна група, с която изстреля към енциклопедията на българската рок музика дузина култови парчета, безпрецедентни фаворити на „кравайската“ публика (уейви) в края на 80-те, та до днес. С чии песни Стенли спечели като „новобранец“ „прослушването“ на „Тангра“ и пое микрофона от Цветан „Чочо“ Владовски. Крои ли следващ солов албум той, който винаги е притежавал способността да прави поп музика, но не „за масите“… – може да чуеш от самия певец, който с лекота надвиква крайбрежния вятър.
От видеото по-горе ще научиш още: как се появи супергрупата „Легендите“, малко известни факти от биографиите на музикантите, на какво Косьо Марков обучава студентите от Факултета по журналистика…
А освен мно-о-о-ого музика и (не)здравословен фенлък с (леко) префърцунен вкус, ще попаднеш и сред батарея бутилки (уиски, ракия). Абе, веселба! Ама на сериозен тон. С позитивно обещание за утре.
Нали започвало от днес…
„Тангра“ се появява като група още през 1979 г. През нея освен Чочо Владовски преминават Александър Петрунов (Сашо Гривната), Илия Караянев (Личо Стоунса), Васил Найденов, Вили Кавалджиев, Антон Бубев, Константин Атанасов, Людмил Христов… Съставът, в който продължава, се събира в края на 1983 г.: Константин Марков (бас, вокали и идеен двигател), Йордан Ганчев (клавишни и вокал), Валери Миловански (китари и вокал), Емил Герасимов (ударни и вокал) и Станислав Сланев-Стенли (вокал). С новата формация „Тангра“ се хвърлят в непознатите дотогава в България води на ню уейва. Символ на новата вълна става „Бъди какъвто си“. Останалите култови парчета са „Жулиета“, „Оловният войник“, „Черно-бяла снимка“, „До последен дъх“, „Така стоят нещата“, „На 35“. „Тангра“ отприщва създаването на нов тип „инакомислещи“ и странно звучащи формации, сред които „Кале“, „Нова генерация“, „Ревю“, „Виолетов генерал“ и други. Независимо че групата издава само един албум в този състав, всеки от нейните членове не спира да се занимава с музика. Косьо Марков става един от основателите на радио „Тангра“ и се захваща с продуцентска дейност. Изпълнителен продуцент на АБРО (Асоциацията на българските частни радио- и телевизионни оператори). Дани Ганчев и Емил Герасимов работят с различни музиканти и експериментират в Брюксел. Вальо Миловански навлиза все повече в джаза в Ню Йорк. А Стенли се концентрира върху (успешнатата си) кариера на солов изпълнител, концертира с „Остава“, открива и подкрепя така горещата днес наша инди-рок банда Джереми? (Jeremy?). И, разбира се, заедно с Константин Марков стартират не по-малко актуалната супергрупа „Легендите“. Освен с нея, това лято Стенли е в рок-ешелона на турнето „Вечните песни на България“, споделяйки обща сцена с фронтмена на „Сигнал“ Йордан Караджов, „щуреца“ Валди Тотев, Милена Славова и Дичо.
Лудостта на величията – на живо от онова време:
Да си спомним за:
Цветан Владовски, роден на 20 март 1956 година, починал на 50-годишна възраст на 10 декември 2006. Бившият вокалист на „Тангра“ и „Диана Експрес“ си отиде от диабет, който го мъчеше още от 2002-а. Болестта увреди фатално вътрешните му органи и срути неговата имунна имунна система. Година преди края Чочо бе отслабнал наполовина, оплакваше се от хронично възпаление на надкостницата, заради което и често изпускаше китарата. Владовски култивира музикалния си вкус в семейство на класически музиканти. Като ученик ходи на флейта, но опитва и в поп и рок банди („6+1“). През 1974 година става певец на автентичната формация „Диана Експрес“ – в първата изобщо българска дългосвиреща плоча. Популярността си дължи обаче на „Тангра“ (1974-84), за която изпя шлагерите „Нашият град“, „Любовта без която не можем“ и „Богатство“ (за хазайката с каничка кафе). Чочо беше още на фронта на „Сребърните гривни“ (1975) и оркестъра на Емил Димитров „Синьо-белите“ (1975-78). След 1984 г. продължи кариерата си, отваряйки звукозаписно студио с Дени Драганов и Сашо Кипров. Чочо изпълни на български песните, включени в ТВ филмите на „Уолт Дисни“. Беше и председател на Българската национална асоциация на производители на звукозаписи (БНАПЗ). Негов брат е Трошан Владовски, съосновател на „Сребърните гривни“, който се подвизаваше в Канада, а впоследствие се премести в Сиатъл.
