Докато търся информация за диалога между виждащи и невиждащи и взаимната им емпатия, се чудя доколко наистина можем да се поставим на мястото на другия и да вкараме истинско значение в машиналното “разбирам”. Пътят до там е ясен и не се чудя дълго дали да тръгна натам. Доброволно решавам да се разделя със зрението си, поне за малко. Без да виждам София, тръгвам из нея, за да я погледна, както никога преди, и сама да усетя колко гостоприемна може да е тя за хората със зрителни увреждания.
Липсата на зрение никога не ме е спирала да си поставям цели и да се предизвиквам
Спокойно и уверено Панчо Карамански кръстосва улиците на София. Със същата решителност подхожда и към живота си. „Още от малък съм имал визия за това какво искам да ми се случва и как искам да ми се случва и това ме е крепяло”, твърдо отсича Панчо.
Като малък започва да се интересува от музика и да говори за ремиксиране. Според негов учител обаче, това е по-скоро неосъществима мечта, поради липсата на зрение. Когато е на 13 години Панчо предизвиква най-вече смях у хората около себе си, говорейки за желанието си да бъде диджей и да диктува музиката в клубовете. Никой не му вярва, когато разказва, че е получил покана да направи собствен музикален микс за предаване в популярно радио – до момента, в който доказателството не прозвучава в ефира в 11 града в България.
Години по-късно се оказва, че да се занимава с музика съвсем не е невъзможно за незрящ. Като първият у нас, който работи с необходимия сотфуер, Панчо сам го прави възможно. Бавно и методично той проправя пътя си в света на музиката въпреки скептицизма на околните. Започва да разучава работата с музикален пулт, свързва се с други диджеи със зрителни проблеми и търси съвети от тях. Диджеите стават негова обичайна среда, а винаги топлото им отношение го подкрепя и мотивира да продължава напред – от подбирането на музика на училищни събирания, през награда на публиката в радиоконкурс, до собствено специализирано радиопредаване.
Като най-голямо предизвикателство Панчо определя липсата на информация, което пък го мотивира да я търси. Според него най-трудна за намиране у нас е информацията за това каква е концепцията за едно дижейско предаване. В годините, когато прохожда в музикалната сфера, се натъква и на друг сериозен проблем – в България все още не се знае как хора със зрителни увреждания биха могли да създават собствена музика, без да са зависими от виждащите. Панчо трудно открива хора, които да му помогнат и да го посъветват какъв софтуер да използва. После започват да се търсят пинизите и там започва по-трудното, разказва още Панчо, който вече пет години не спира да се самоусъвършенства.
След като завършва гимназия той се насочва към следдипломна квалификация по тонрежисура в Софийския университет. Мъчно събираните информация и тънкости обаче не крие само за себе си. Организирал е три курса за незрящи. „Това ме прави малко по-смислен за самия мен”, коментира мотивацията си. През школата му са минали и известни имена като Мими Попова и Орхан Мурад, които макар и талантливи, никога не са имали самостоятелността да творят, разказва още Панчо. Преди около 2 години негова съвместна песен с Богдана Петрова влиза в класациите за българска музика, но Панчо гледа критично на този успех – по това време не е имал знанията как да работи със звука и смята, че е допуснал твърде много технически грешки.
“Не съжалявам, че съм я направил, просто не я харесвам. Или ще правя нещата, както ги правят другите навън, или въобще да не ги правя. Това, че не виждам, не искам да бъде оправдание. Когато бях на осем и едно момиченце ми каза „Искаш ли да ми опиташ шамара”, аз казах „О, да, ти си момиче, какъв е проблемът”, разказва Панчо с ведър тон. Историята на невинна детска игра завършва с нещастна случайност – “опитва” не шамара на момиченцето, а ципа на ръкава й, който го удря в окото. Панчо е роден с галукома и винаги е бил с намалено зрение, но след този инцидент в продължение на две години то отслабва все повече, докато изчезва завинаги.
„Това е най-щастливият инцидент в живота ми”, казва с усмивка Панчо. Няма нужда да дочака каквато и да е реакция на изненада на поредно “защо”. “Това, което ми се случва ежедневно, нямаше да ми се случва, ако нещата не се бяха развили по този начин. Напълно съм убеден”, заявява категорично и изброява положителните качества, които цени в себе си. “Желанието ми да разуча софтуера, с който се прави музика и с който въобще е възможна тонрежисурата за хора със зрителни увреждания, ме принуди да науча колкото се може по-добре английски, да науча руски по-добре. Обожавам това, че ден с ден моите не си приличат и всеки ден се срещам с различни хора. Този факт не го приемам като загуба.”
В подлеза пред Софийския университет
В подлеза пред Софийския университет очаквам Панчо Карамански. Когато започнах да търся незрящ човек, който би се съгласил да сподели част от деня и опита си с мен, името му се появи в повече от една препоръка. Съгласи се без изобщо да се замисли (и без да ме познава). С впечатляваща точност се появява високо момче, което умело се движи в забързания подлез, придружено от кучето-водач Жан.
Не ми е трудно да разбера защо ми казаха, че “той е човекът”. Панчо е на 24 години, заразително усмихнат и позитивен. Лесно предразполага към спокойно и свободно общуване. Самият той не се притеснява да говори за себе си – за свързаното с обстоятелството, че е незрящ, и за всичко останало. Отворен е към всичко ново – хора и случки. „Липсата на зрение никога не ме е спирала да си поставям цели и да се предизвиквам”, казва твърдо Панчо и допълва, че и нашата среща е резултат от същата тази решителност: „ Ти ме попита „искаш ли”, ами искам, какво да губя? Не ме е страх, даже и да губя. А и да губя, не е причина да не искам.”
Все още виждаща, помагам на Панчо по пътя към църквата “Св. Неделя”. Той е категоричен, че не е добра идея да “вляза в тъмното” от мястото на срещата ни – не му е добре познато, а и не го харесва особено. Дори не съм се замисляла колко объркващо може да бъде за незрящите – с всички преминаващи хора и неизменния звук от гайда в градинката пред Университета, който заглушава важните ориентировъчни шумове наоколо.
Спираме се пред Военния клуб. Докато режа парчета бинт, които да залепя върху очите си с лейкопласт, започвам да си спомням притесненията на приятелите ми дали идеята не е неразумно опасна и картини на падане по стълби, които въображението ми ражда. Замислям се какво приключение може да е пресичането на улицата между Народното събрание и сградата на БАН, дори когато виждаш, и как ако не бях до Панчо, нямаше как да знае, че е преминал бялата линия на платното. “Всичко ще е наред”, казвам си. Поставям и второто парче бинт, няма картина, в главата ми се пробужда инстинктът за самосъхранение: “Какво правиш?”. Пропъждам го.
Ще трябва да се държиш за мен. Ако те пусна сама, си мъртва
Давам си няколко секунди да свикна с новата реалност, да послушам града. София бърза – вляво булевардът звучи така, сякаш по него се развива автомобилно състезание. София се разкрасява – с пронизващ шум на бормашина някъде около нас върви ремонт. А пред нас, зад нас, навсякъде хората минават, говорят, смеят се и във всеки един момент имам усещането, че ще ни блъснат. Не. Моля Панчо за “съвети за оцеляване”. Казва ми, че най-важното е да бъда концентрирана и да не правя резки движения. “Но ти ще трябва да се държиш за мен. Ако те пусна сама, си мъртва”, казва ми през смях, но знам, че не се шегува (съвсем). Не се и противя.
Докато вървим и се уча да не проверявам пространството с ръце, за да не страдат околните минувачи, се чудя на спокойствието си. Странно е, че го няма усещането, че ей сега ще се блъсна в нещо. Имам пълно доверие на Панчо, оставям се той и Жан да ме водят и някак си съм убедена, че всичко ще е наред. “Спри”, казва изведнъж със сериозен тон Панчо.
“Ето, усещаш ли”, подава белия бастун в ръцете ми някъде около (предполагам) Етнографския музей, “това е шахта, точно пред нас”
Докато осъзнавам, че сме били на крачка от някоя контузия, чувам мъжки глас, който ни вика, втурнал се към нас. Оказва се, че препятствието по пътя, което мислехме за кош, кашпа за цветя или кой знае какво, е ограждение за сигурност. Така казва бързащият да ни помогне работник и се уверява, че безопасно ще преминем през района на ремонта и дебнещата пред нас втора отворена шахта.
“Извинете, от коя страна на Шератон сме”, пита Панчо минаващия край нас младежки глас. Не следва реакция. “По-важно е да каже на човека, с когото е, за някакви 120 лева”, казва риторично Панчо. Не звучи изненадан, като че ли е свикнал на всякакво отношение. А София показва различните си лица дори в рамките само на един подлез – без да сме молили, жена ни предлага помощта си.
Държавата ли е виновна?
Поредицата от плочки с успоредни грапавини, наречена водеща линия, е изключително важна за ориентацията на незрящите в градската среда. Панчо Карамански обръща внимание, че по много от тротоарите у нас тя липсва. Според него държавата трябва да работи за подобряване на инфраструктурата и администрацията, за да улесни хората със зрителни увреждания. Казва обаче, че някои незрящи често имат и много други очаквания. Държавата е длъжна да осигурява пари (пенсия), общежитие, колкото се може повече помощи; длъжна е да образова, защото човек с увреждания не може да плаща семестриални такси като всички останали, затова държавата е длъжна да осигурява държавни поръчки; хортата са длъжни да отстъпват място в градския транспорт.
“Аз не мога да си го обясня”, казва Панчо, изреждайки очакванията на много от незрящите. “И така децата, които израстват покрай хора със зрителни увреждания, на какво друго да бъдат научени, освен на това? Изисква се много желание и усилие да излезеш от този затворен кръг на този тип възпитание и е невъзможно да обясниш на някого, който има зрителни увреждания, че никой не му е длъжен, най малко пък държавата”.
Според Панчо е редно държавата да работи за всички, не само за хората с увреждания, а самите хора трябва да се обучават на самомотивация, “на това сами да си търсят пътя, не да казват кой им е длъжен”. „Ми те като чуят, че аз не виждам и не искат да ме вземат на работа”, често казват негови приятели, които не могат да намерят работа. Риторично Панчо задава провокативния въпрос с какво всеки от тях е по-добър от останалите, от хората без увреждания, които биха могли да свърщат същата работа. “Обикновено получавам мълчание в този случай. Ако аз съм работодател, и аз няма да ти дам работа, нищо, че и аз имам зрително увреждане. Ако ти не ми вършиш работа, за какво да ти дам пари”, отсича Панчо.
Към Люлин
В метростанцията пред НДК осъзнавам колко зависима от другите съм в момента. Хаотично ровя из чантата си в търсене на пари за билет. Уви, банкнотите ми се струват толкова еднакви, че не мога да преценя коя да дам. С обичайната ми вяра в хората просто предлагам няколкото банкноти на касиерката и шеговито казвам, че някъде сред тях май има 2 лева. А тя, усмихната, услужлива, ги взима, поставя рестото в ръката ми и постоянно ми повтаря, че няма нужда да се притеснявам. Май много си личи колко нова съм в разходките на тъмно…
„Ще те пусна само за малко“, казва ми Панчо, а аз бързо осъзнавам колко неистинен отговор е „добре“. „Очите ми“ ме пуснаха за малко и нямам предтава къде точно се намирам, на какво разстояние са предметите и бързащите хора край мен. Изведнъж ме обзема паника. Да се оправиш сам в големия шумен град изисква поне някакви основни навици. Пък и малко повече смелост и спокойствие.
Пътуваме към Люлин. Със същата гостоприемност, с която допуска хората до мислите си, Панчо ме кани в дома си. С радост приемам възможността да докосна още малко от неговия свят (да видя – няма как). А по-подходящо място, на което да поговорим спокойно, не намираме. Кафене? Да, но не бива да е на самообслужване, нито пък да е твърде тясно, да няма проблем да влезем с Жан (въпреки че според закона той е навсякъде добре дошъл)… Разочарована от собствената си досегашна несъобразителност, усещам Жан, легнал на пода, плътно прилепен за крака ми. Успокояващо е да знаеш, че просто е до теб, съгласяваме се с Панчо; „мълчалив пазител“.
Никога преди не съм била в Люлин 8 – не знам как изглежда, нямам представа каква точно е гледката пред нас, когато излизаме от подлеза на метрото. Панчо обаче добре познава пътя до дома си – с всичките му неравности, изненадващи стъпала и стеснения на тротоара. Разходката ни обаче носи изненада и за него. „Ето, пипни, усещаш ли какво е това“, казва ми пред поредното предизвикателство. А то, разположено на средата на тротоара, гладко, метално, доста ме затруднява. Докато се чудя дали пък почти не сме се блъснали в контейнер за боклук, около нас се разнасят извиненията на мъжки глас. Можеше да се блъснем не в кофа, а в автомобил – паркиран на средата на тротоара. Многократните извинения на мъжа звучат искрено. Но се чудя дали ако не бяхме минали точно оттам, точно в този момент, той би помислил, че може би пречи на някого…
Вече малко по-уверена следвам Панчо из апартамента, в който живее с майка си и сестра си, която също има зрително увреждане. Тук нямам предимството на визуален спомен за мястото, изживявам го също като Панчо – чрез допир. От всички предмети, към които насочва ръката ми, най-много се впечатлявам от микровълновата печка. По иначе гладката й повърхност пръстът ми усеща необичайни грапавини. „Това са цветенца“, казва Панчо, като че ли става дума за нещо съвсем естествено. Разказва ми, че майка му започнала да поставя точки от лак за нокти, с които той и сестра му да могат да напипват степените и програмите на различните електроуреди. С помощта на говорящ софтуер Панчо умело работи и с компютъра си. Открехва вратата към неговата голяма страст – обработката на музика. С впечатляващи бързина и увереност се разхожда из специализираната програма, без да изслуша докрай напътствията на роботизирания глас, който го ориентира в нея. И тук познава пътя си достатъчно добре.
Липсата на зрение учи и на доверие, загърбване на егото и приемане на помощта на другите
Преди да излезем, в тесния коридор Панчо обръща внимание на, както го нарича, „крайно ненужен за нас предмет“. Гладкото огледало на стената напомня за невъзможната суетност. Според Панчо, когато не виждаш, не просто не се интересуваш от суетата, ти си над нея. Казва, че липсата на зрение учи и на още нещо – доверие, загърбване на егото и приемане на помощта на другите. В това се убедих и аз, здраво стиснала ръката на Панчо с вярата, че безопасно ме води напред. Ако безрасъдно бях решила да прекарам деня си не с него, а сама, единственият начин, по който бих оцеляла в голямата, объркващо шумна София, е чрез помощта на непознатите наоколо.
А София привечер звучи някак по-меко. Някъде край Народния театър напява мелодията на Summertime. Срещата ни приключва там, където е започнала – във все така забързания подлез на Софийския университет. Очите болят, отказват да приемат светлината, от която са отвикнали, и инстинктивно се затварят, когато разказвам за преживяното. Просто защото някои спомени са само в тъмното.
Автор: Велина Барова, помощник-редактор в Евромегдан
