Ива: Тук съм, дай ми още мъничко време.
Аз: Няма проблеми, не бързаме.
Ива: Така, готова съм. Само да уточня нещо – имай предвид, че на книги на български автори съм била само коректор. На част от преводните обаче съм и редактор.
Аз: Имам го предвид. От колко време се занимаваш с това и, извинявай за клишето, но как започна всичко? С многото четене, с любовта към книгите?
Ива: Плътно от 6 години. Преди това, докато бях студент, бях в екипа на едно списание – коригирах и редактирах.
Всичко започна с ритник на един приятел. Денис, благодаря ти.
Аз: Понеже се познаваме от наистина много време – 15-16 години, ако не греша – ще карам направо. Трудно ли се работи с българските автори? Грамотни ли са? Жалко, че още не сме действали заедно по проект, но мисля, че и това ще стане.
Ива: Грешиш. От 17 години. Явно имам късмет (въпреки че не вярвам в тази дума) – работя добре с български автори. Досега не ми се е случвало някой от тях да предпочете егото си пред езиковите правила. Не всички са грамотни. Но те допускат грешки, струва ми се, не от незнание, а заради това, че фокусът им е другаде. А и понякога не са в състояние да следят езиковите промени, разбирам ги. Чакам да действаме заедно, Нинко, ама не го разбирай по бекетски.
Аз: За добро или не, не съм Годо. Ти чакаш ли така някоя книга, на която да си редактор и/или коректор, нетърпелива ли си да дойде в ръцете ти ръкопис от конкретен автор? Нещо Бакман, Кристенсен?
Ива: Да си дойдем на думата. Винаги ще чакам Бакман, както искаш ме разбирай. За радост, той си има разкошен преводач – Любомир Гиздов. Изключително отдаден и самокритичен. Не такава е съдбата на Ларш Собю Кристенсен, за жалост. Много ми се иска да дойде, хайде, не в моите ръце, а в ръцете на колега поне. Всичките му книги, излезли досега, имат нужда от грижа. Мека съм в момента. И дано никой не ми се разсърди. Само да поясня: преводите на Кристенсеновата проза са добри, не така стои въпросът с последвалата работа по текста.
Която май изобщо не е последвала.
Аз: Да, помня, че още като ми препоръча „Полубрат“, ме предупреди да не беснея на многобройните грешки. Но имай предвид, че някои неща може да ги хване само пишещ човек. Неслучайно Богдан Русев и Милен Русков (и двамата силни писатели) са преводачи от друг калибър, предполагам, ще се съгласиш. И в този смисъл: това, че сама пишеш (няма да ти правя реклама, защото нямаш нужда от нея) помага ли ти при коректорската и редакторска работа?
Ива: За Богдан Русев се съгласявам веднага. Случи ми се да работим заедно по книгата „Отвъд разлома“ на Питър Уотс. Богдан е много добър преводач. Но той е и джентълмен, защото почти всичко си беше свършил сам, нямаше какво чак толкова да пипам по текста. За Милен Русков ти вярвам, но не мога да говоря от личен опит.
По-скоро четенето ми помага. Писането идва след това.
Аз: Само вметка: „Пари“ на Мартин Еймис я е превеждал Русков – мисля, че ще ти хареса и като книга. Край на вметката. Виждам, че пишеш, не си спряла, а вярвам, че не публикуваш във фейсбук всичко, което пишеш. Замисляла ли си се за втора книга? Читателите ни не знаят, че още когато беше на 16, се появи първата ти стихосбирка. И, моля, не се измъквай от въпроса. :)
Ива: Измъквам се с писъци. Имам още да уча, мнооого да уча. По-скоро съм се замисляла да не издавам. Знаеш ли какво се сетих… Веднъж гостувах в едно училище. Говорихме си с децата за пътя на книгата. Попитах едно от тях знае ли какво се прави в издателството. То отвърна: „Много ясно! Издават се тайни“. Така че… тихо, Нинко, тихичко.
Аз: Сама си го изпроси: има ли тайни в родните издателства? Сподели една, за която няма да те убият, после кажи нещо ударно за финал и да приключваме, че по часовника на Луис Карол е време за чай.
Ива: Навсякъде има тайни. А аз гледам да си върша работата и да се пазя от тях. Ако случайно ме намерят, ги държа под езика. Това е честният ми отговор. Дано не те разочаровам. За финал ще ти кажа: чакам втората ти книга.
Хайде сега при Алиса.
Аз: И аз чакам втората твоя. Хайде.
